Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Да, ще ви взема. Лека нощ! — отсече той.

Върнах се, отново вързах лодката за пала и накрая заспах. Бях познал мълчанието на Изтока. Бях чул неговия език. Когато обаче отново отворих очи, срещнах такова пълно мълчание, че сякаш то никога не бе нарушавано. Лежах, залян от потоци светлина, а небето никога дотогава не ми се бе струвало така далечно, така голямо. Отворих очи и останах да лежа неподвижен.

И тогава видях хората на Изтока — те гледаха в мен. По целия вълнолом се тълпяха хора. Видях кафяви, бронзови, жълти лица, черни очи, блясъка, пъстротата на източната тълпа. И всички тези хора гледаха без шепот, без въздишка, без движение. Те гледаха надолу, към лодките, към спящите моряци, дошли при тях през нощта от морето. Всичко беше неподвижно. Вейките на палмите не помръдваха на фона на небето. Нито клонка не потрепваше на брега. Тъмните покриви прозираха тук-таме през зеленината, сред едрия листак — лъскав и неподвижен, сякаш изкован от тежък метал. Това бе Изтокът на древните мореплаватели, също тъй стар, тъй тайнствен, бляскав и мрачен, жив и неизменен, многообещаващ и пълен с опасности. А това бяха неговите хора.

Изведнъж се привдигнах. По тълпата от единия до другия й край премина вълнение; замърдаха глави, полюшнаха се тела; вълнението пробягна по вълнолома като бръчки по водна повърхност, като полъх на ветрец в полето — и пак всичко замря. Виждам картината и сега: широко разстлалия се залив, блестящите пясъци, пищната зеленина — безкрайна и разнообразна, морето приказно синьо, съсредоточените лица на множеството, ярките багри, отразени във водата, извивката на брега, вълнолома, застаналия неподвижно странен кораб с неговата кърма и трите лодки с уморените спящи хора от Запада, които не гледаха нито земята, нито хората и не усещаха лъчите на палещото слънце. Те спяха на седалките, спяха, свили се на дъното, в небрежната поза на мъртъвци. Главата на стария шкипер, облегнат на кърмата на баркаса, бе увиснала на гърдите и изглеждаше, че той никога не ще се събуди. По-далеч виждах дългата бяла брада на стария Махун, разпиляна върху гърдите, лицето му, обърнато към небето — сякаш куршум го бе пронизал там на кормилото. Един моряк спеше сгърчен отпред, прегърнал с две ръце носовата греда и притиснал буза до планшира. Изтокът ги съзерцаваше безмълвно.

Оттогава познавам неговото очарование; видях тайнствените брегове, спокойните води, земите на смугли народи, където Немезида тайно издебва, преследва и поразява толкова представители на расата на завоевателите, горди със своята мъдрост, своето знание, своята сила. За мен обаче в това видение от младостта ми е събран целият Изток. Той ми се разкри в онзи миг, когато аз — младежът — за пръв път спрях очи на него. Бях дошъл при него след битка с морето — бях млад и виждах, че той ме гледа. Това е всичко, което остана в мен! Само един миг; миг на напрежение, романтика, очарование; — на младост!… Лумване на слънчеви лъчи на непознатия бряг, време, колкото да си спомниш, да въздъхнеш и… сбогом! Нощ… Сбогом!… Той отпи от чашата.