Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
Тя пресече Медисън авеню и преди да стигне до Пето авеню усети, че се е спряла пред витрина с жива картина, представяща Рождеството. Фигурите на Дева Мария с Младенеца, на Йосиф и влъхвите, на овчарите и животните в яслите бяха изящно изработени от порцелан. Тя се усмихна на затрогващата сцена, която въпреки агностицизма й все още я вълнуваше със смисъла, вложен в нея. После видя в стъклото на витрината, като воал, закриващ Рождеството, собственото си отражение с хлътнали бузи и сенки около очите, което вчера бе разтревожило Хъч, а днес и тя се уплаши от него.
— Ей на това му викам аз съвпадение! — чу тя гласа на Мини и когато се обърна, я видя да бърза усмихната към нея с бяло палто от изкуствена кожа, червена шапка и очила. — Казах си: „Щом Розмари излезе, мога и аз да пообиколя магазините за последните коледни покупки“. И ето ни и двете тук! Все едно, че сме се наговорили да ходим на едни и същи места и да вършим едно и също! Но какво има, скъпа? Изглеждаш толкова тъжна и съсипана.
— Току-що научих лоша новина — отвърна Розмари. — Един мой приятел е тежко болен. Откарали са го в болница.
— О, не — възкликна Мини. — И кой е той?
— Казва се Едуард Хътчинс — отговори Розмари.
— Онзи, с когото Роман вчера се е запознал у вас? После цял час ми говори какъв приятен и интелигентен човек бил! Колко жалко! Какво му е?
Розмари й разказа всичко.
— Боже мой — каза Мини. — Дано не се окаже същото като при горката Лили Гардиния! И лекарите дори не знаят какво му е? Е, добре поне, че си признават. Обикновено, като не знаят нещо, почват да дрънкат разни неразбираеми латински думи. Ако парите, дето отиват за полетите на разни астронавти, ги харчеха за медицински изследвания тук долу, щяхме да си бъдем много по-добре. Така мисля аз. Добре ли си, Розмари?
— Болката е малко по-силна.
— О, горкичката! Знаеш ли какво си мисля? Да си отиваме у дома. Какво ще кажеш?
— Не, не. Нали трябваше да пазаруваш за Коледа?
— Голяма работа — рече Мини. — Има още цели две седмици. Запуши си ушите. — Тя вдигна ръка към устните си и наду пронизително една свирка, която висеше на златна верижка на врата й. Едно такси веднага свърна към тях. — Как ти се струва? Върши работа, а? — каза доволно Мини.
Скоро след това Розмари беше отново в апартамента си. Тя изпи студената кисела напитка от синьо-зелената чаша, а Мини я гледаше одобрително.
Четвърта глава
Преди ядеше месото недопечено, сега започна да го яде почти сурово — печеше го на скарата, само колкото да му отнеме студенината от хладилника и да хване лека коричка.
Седмиците преди празниците и самите дни около Коледа й действаха потискащо. Болката се усили, стана толкова жестока, че нещо у Розмари се прекърши — всякакво желание за съпротива и даже споменът, че някога се е чувствала по-добре. Тя спря да реагира, спря да говори на доктор Сейпърстайн за болката, спря даже да мисли за нея. До сега болката беше вътре в нея. Сега Розмари се чувстваше потопена в нея. Болката беше навсякъде, беше самото време, беше целият свят. Вцепенена от изтощение, тя започна да спи и да яде повече — повече сурово месо.
Изпълняваше машинално задълженията си: готвеше и чистеше, изпрати коледни картички на роднините — нямаше сили за телефонни разговори — и приготви пликове с новички банкноти за портиерите, за мъжете, които обслужваха асансьора и за мистър Миклъс. Преглеждаше вестниците и се опитваше да се заинтересува от студентите, които изгаряха повиквателните си за войната във Виетнам и от заплахите за транспортна стачка на целия градски транспорт. Не успя, защото това бяха новини от някакъв въображаем свят. Не съществуваше друга реалност, освен нейния свят на болката. Гай купи коледни подаръци за Мини и Роман. Решиха да не купуват нищо един за друг. Мини и Роман им подариха масичка на колелца.
Няколко пъти отидоха на кино, но през повечето вечери си стояха у дома или отиваха у Мини и Роман, където се запознаха със семействата Фонтейн, Гилмор и Уийс, с някаква жена, на име мисис Сабатини, която винаги носеше и котката си, и с доктор Шанд, пенсионирания зъболекар, който бе направил верижката за танисовия амулет на Розмари. Това бяха все възрастни хора, които се отнасяха към нея любезно и загрижено и очевидно разбираха, че тя никак не е добре. Лора-Луис също беше там, а понякога и доктор Сейпърстайн се присъединяваше към групата. Роман беше грижовен домакин; непрекъснато пълнеше чашите и предлагаше нови теми за разговор. В полунощ на Нова година той вдигна тост: „за 1966-та. Година Първа“, което много учуди Розмари, макар че всички останали разбираха за какво става дума и го одобриха. Тя се почувства, като че ли не е разбрала някаква литературна или политическа аналогия, ясна за всички. Не че я беше грижа. Обикновено тя и Гай си тръгваха рано, той оставаше при нея докато си легне и после отново се връщаше там. Той беше любимец на жените в компанията, които се събираха около него и се смееха на шегите му.