Бебето на Розмари

— Ами, шегуваш се — каза Гай.

— Не, сериозно, видях ги.

Изпиха кафето, като разговаряха за професионалните успехи на Гай и за пътешествието до Гърция и Турция, което Хъч смяташе да предприеме през пролетта.

— Жалко е, че напоследък не се виждаме така често — каза Гай, когато Хъч се извини и стана да си върви. — Но понеже аз съм много зает, а и виждам състоянието на Роз, всъщност не сме се виждали с никого.

— Надявам се, че скоро ще обядваме заедно — рече Хъч. Гай обеща и отиде да му донесе палтото.

— Не забравяй да провериш за корените от танис — напомни му Розмари.

— Няма да забравя — обеща Хъч. — А ти кажи на доктор Сейпърстайн да си провери кантара. Все пак, мисля, че си отслабнала с повече от два килограма.

— Не ставай глупав — каза Розмари. — Кантарите на лекарите не грешат.

— Не е моето, значи трябва да е твое — каза Гай, като помагаше на Хъч да си облече палтото.

— Точно така — рече Хъч и пъхна ръце в ръкавите.

— Избрахте ли името вече — обърна се той към Розмари, — или може би е прекалено рано?

— Андрю или Дъглас, ако е момче — отвърна тя.

— Мелинда или Сара, ако е момиче.

— Сара ли? — учуди се Гай. — А какво стана със Сюзън?

Той подаде шапката на Хъч, а Розмари му предложи бузата си за целувка.

— Надявам се болките ти скоро да престанат — пожела й Хъч.

— Сигурна съм — усмихна се тя. — Не се тревожи за мен.

— Това е съвсем нормално състояние — обясни Гай.

— Виждали ли сте някъде другата ми ръкавица? — запита Хъч, като ровеше в джобовете си. Той им показа ръкавицата, подплатена с кожа и продължи да търси в джобовете си.

Розмари огледа пода, а Гай се върна в дрешника и огледа пода и полиците.

— Не я виждам тук, Хъч — каза той.

— Колко досадно — измърмори Хъч. — Сигурно съм я забравил някъде в центъра. На връщане ще мина да проверя. Нали ще обядваме заедно, обещавате ли?

— Непременно — каза Гай, а Розмари добави — Другата седмица. Видяха го как завива по първото разклонение на коридора и затвориха вратата.

— Това се казва хубава изненада — каза Гай, — дълго ли стоя тук?

— Не много — отвърна тя. — Познай какво ми каза.

— Какво?

— Че изглеждам ужасно.

— Браво на него! Където и да отиде, от него лъха жизнерадост!

Розмари го изгледа въпросително и той продължи:

— Не можеш да отречеш, че се държи като професионален погребален агент, мила. Помниш ли как се опитваше да ни вгорчи живота, когато се пренасяхме тук?

— Той не е професионален погребален агент — обидено каза Розмари и започна да разчиства кухненската маса. Гай се облегна на рамката на вратата.

— Тогава сигурно е един от най-добре платените аматьори.