Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
След няколко минути той се облече и излезе да купи вестник.
Същата вечер около десет и половина иззвъня телефонът. Розмари си беше легнала и четеше, а Гай гледаше телевизия в бъдещата детска стая. Той вдигна телефона и след малко го внесе в спалнята при Розмари.
— Хъч иска да говори с теб — каза той, остави телефона на леглото и клекна да го включи. — Казах му, че си почиваш, но той каза, че било спешно.
— Какво има Хъч?
— Здравей, Розмари — каза Хъч. — Кажи ми, скъпа, можеш ли изобщо да излезеш или си стояла в апартамента по цял ден?
— Всъщност, не съм излизала — отвърна Розмари и погледна Гай. — Но това не значи, че не мога. Защо?
Гай също я гледаше и слушаше намръщен.
— Има нещо, за което бих искал да поговорим — каза Хъч. — Може ли да се видим утре сутрин в единадесет пред сградата на „Сийграм“?
— Да, щом искаш — отвърна тя. — Но какво има? Не можеш ли да ми кажеш сега?
— Предпочитам да не го правя — отвърна той. — Не е чак толкова важно, така че недей да се притесняваш отсега. Можем да си направим една късна закуска или пък ранен обяд, ако искаш.
— Добра идея.
— Добре тогава. В единайсет пред сградата на „Сийграм“.
— Окей. Намери ли си ръкавицата?
— Не, нямаше я там — отвърна той. — И без това е време да си купя други. Лека нощ, Розмари. И приятни сънища.
— И на теб също. Лека нощ — и тя затвори.
— За какво се обажда толкова късно? — попита Гай.
— Иска да се срещнем утре сутрин. Има нещо, за което иска да поговорим.
— Не каза ли какво е то?
— Нито дума.
— Май съвсем се е побъркал покрай тия детски приключенски романи — каза Гай и усмихнато поклати глава. — Къде ще се срещнете?
— Пред сградата на „Сийграм“ в единадесет.
Гай изключи телефона и излезе с него от стаята, но почти веднага се върна.
— Уж ти си бременна, пък на мен ми се прияждат разни неща — каза той, включи отново телефона и го остави на нощното шкафче. — Излизам да си купя един сладолед. Ти искаш ли?
— Да.
— Ванилов?
— Чудесно.
— Ще гледам да се върна бързо.
Той излезе, а Розмари се облегна на възглавницата, вперила поглед пред себе си, а книгата лежеше забравена в скута й. За какво ли искаше да говори с нея Хъч? Каза, че не било чак толкова важно. И все пак не би могло да бъде и маловажно. Щеше ли иначе да й определи среща? Може би нещо, отнасящо се до Джоан? Или пък за някое от другите момичета, които бяха живели заедно с нея?
Тя дочу звънеца на семейство Кастивът. Може би беше Гай. Вероятно ги питаше дали не искат сладолед или сутрешен вестник. Колко мило от негова страна.
Болките й се усилиха.
Трета глава
На следващата сутрин Розмари се обади на Мини по домофона и я помоли да не носи напитката в единайсет часа. Каза й, че излиза и няма да се прибере преди два часа̀.
— Но това е чудесно, скъпа — каза Мини. — Няма защо да се притесняваш. Не е казано, че трябва да го пиеш в определен час. Важното е да го изпиеш по някое време. Излез си спокойно. Денят е чудесен, а и за теб е хубаво да глътнеш малко чист въздух. Звънни ми като се върнеш и тогава ще ти донеса питието.
Денят наистина беше хубав — времето беше ясно и слънчево, студено и освежаващо. Розмари вървеше бавно, с лека усмивка, като че ли не носеше болката в себе си. На всеки ъгъл имаше Дядо Коледовци от Армията на спасението с костюми, които не можеха да излъжат дори и децата. По Парк авеню всички витрини на магазините бяха с коледна украса.
Стигна до сградата на „Сийграм“ в единадесет без петнайсет и понеже беше подранила, а Хъч не се виждаше никъде, седна на ниската стена, ограждаща предния двор на сградата. Обърна се с лице към слънцето и затвори очи, заслушала в приятния шум на забързани стъпки, откъслечни разговори, в бръмченето на коли и камиони и рева на един хеликоптер. За пръв път усети със задоволство, че роклята стои малко опъната на корема й. Може би след обяда трябваше да мине през „Блумингдейл“ и да разгледа роклите за бременни. Радваше се, че Хъч я бе измъкнал от къщи. (Но за какво ли искаше да разговаря с нея?) Болката, макар и постоянна, не беше извинение човек да се затвори вкъщи за толкова дълго. От сега нататък щеше да се бори с нея с помощта на слънце, въздух и движение, а не да й се поддава всред унилата обстановка в Брамфорд, под добронамерените грижи на Мини, Гай и Роман. „Изчезвай!“, мислено се обърна тя към Болката. „Няма да те търпя повече!“, но Болката продължи да я мъчи, неподвластна на внушенията й.