Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
В единадесет без пет тя застана до стъкления вход на сградата и се загледа в хората, които непрестанно влизаха и излизаха. Хъч сигурно щеше да излезе отвътре, защото е имал по-ранна среща с някого от сградата. Иначе защо бе избрал това място за срещата им? Тя оглеждаше, доколкото бе възможно лицата на излизащите. Видя го, но се оказа, че се е припознала. После видя един мъж, с когото бе излизала още преди да се запознае с Гай. Пак се беше припознала. Продължи да наблюдава входа, даже се повдигна на пръсти, но не се притесняваше, защото дори и да не го видеше, той щеше да я забележи.
Не дойде до единадесет и пет. И в и десет го нямаше. В единайсет и четвърт тя влезе във фоайето да прегледа списъка на живеещите в сградата. Надяваше се да открие някое име, което Хъч й бе споменавал и евентуално да позвъни и да попита за него. Списъкът се оказа прекалено дълъг. Тя го прегледа набързо и като не откри нищо познато, отново излезе навън.
Пак се върна при ниската стена и седна на предишното си място. Сега вече гледаше към входа на сградата и към хората, идещи по тротоара. Мъже и жени се срещаха с други мъже и жени, но нямаше нито следа от Хъч, който почти никога не закъсняваше за срещи.
В дванайсет без двайсет Розмари отново влезе в сградата и един човек я упъти към сутерена. В края на един дълъг бял коридор тя откри модерно обзаведено фоайе с черни столове, някакво абстрактно пано на стената и една-единствена телефонна будка от неръждаема стомана. В будката имаше една млада негърка, но тя скоро привърши разговора си и излезе с любезна усмивка. Розмари се пъхна вътре и набра домашния си телефон. След петия звън чу телефонния секретар. Нямаше съобщения за Розмари. Някой си Руди Хорн беше търсил Гай, но не и мистър Хътчинс. Имаше още една монета и реши да позвъни на Хъч с надеждата да научи нещо. Още при първото позвъняване се чу разтревожен женски глас, очевидно не на телефонен секретар.
— Да?
— Домът на Едуард Хътчинс ли е? — опита Розмари.
— Да. Кой го търси, моля? — Жената явно не беше нито млада, нито стара — може би около четиридесетте.
— Казвам се Розмари Удхаус — отвърна Розмари. — Имах среща с мистър Хътчинс в единайсет, а него още го няма. Имате ли представа дали ще дойде или не?
Настъпи тишина, която продължи твърде дълго.
— Ало? Чувате ли ме? — запита Розмари.
— Хъч ми е разказвал за вас, Розмари. Името ми е Грейс Кардиф. Аз съм приятелка на Хъч. Снощи се е разболял тежко, или по-точно рано тази сутрин.
— Тежко болен? — запита Розмари със свито сърце.
— Да, сега е в кома. Лекарите още не са открили на какво се дължи това. Той е в болница „Св. Винсънт“.
— Но това е ужасно — възкликна Розмари. — Снощи, около десет и половина говорих с него по телефона и ми се стори съвсем здрав.
— Аз също говорих с него малко след вас — каза Грейс Кардиф. — И на мен ми се стори, че нищо му няма. Но тази сутрин тук е дошла чистачката му и го е намерила в безсъзнание на пода на спалнята.
— И никой ли не знае защо е станало?
— Не още. Но според мен е рано и съм сигурна, че скоро лекарите ще разберат причината. А щом я открият, ще могат и да го лекуват. Засега той изобщо не реагира.
— Колко ужасно — въздъхна Розмари. — А по-рано случвало ли му се е подобно нещо?
— Никога — отвърна Грейс Кардиф. — Сега трябва пак да отида в болницата и ако ми дадете телефонния си номер, ще ви се обадя щом настъпи някаква промяна.
— Много ви благодаря — рече Розмари. Даде номера на апартамента и попита дали не може да помогне с нещо.
— Мисля, че не — отвърна Грейс Кардиф. — Току-що се обадих на дъщерите му и изглежда това е всичко, което може да се направи, поне докато той дойде в съзнание. Ако има нещо друго, ще ви се обадя.
Розмари излезе от сградата на „Сийграм“, мина през предния двор и слезе надолу по стълбите. После се упъти на север към ъгъла на Петдесет и трета улица. Пресече Парк авеню и тръгна бавно към Медисън, замислена дали Хъч щеше да оживее, и ако не, дали тя (колко егоистично!) щеше някога да намери друг, на когото така без усилие и напълно да разчита. Замисли се и за Грейс Кардиф, чийто глас загатваше посребрени коси и приятна външност. Дали с Хъч не я свързваше спокойната любов на средната възраст? Розмари се надяваше да е така. Може би това докосване до смъртта — така трябваше да е, именно докосване, а не истинската смърт, не бе възможно — та може би това докосване до смъртта щеше да ги подтикне към женитбата и, в крайна сметка щеше да се окаже, че всяко зло е за добро. Дай Боже!