Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
— Бога ми, така е — каза той. После хвана топчето с два пръста и го заразглежда отдалеч с присвити очи. — Ама то изобщо не прилича на корен. По-скоро има вид на плесен или някакви гъбички. — Той се обърна към Роман. — Не се ли нарича и по някакъв друг начин?
— Поне аз не знам друго име — отвърна Роман.
— Ще го проверя от енциклопедията и ще прочета всичко за него — каза Хъч. — Значи танис. Каква хубава обковка, или амулет, или каквото е там. От къде го взе?
— Семейство Кастивът ми го подариха — каза Розмари, усмихна се на Роман и пъхна амулета в деколтето си.
— Вие и съпругата ви май се грижите по-добре за Розмари от собствените й родители — каза Хъч на Роман.
— Ние сме много привързани към нея, а също и към Гай — каза Роман и се изправи. — А сега, моля да ме извините, ще трябва да тръгвам, защото жена ми ме чака.
— Разбира се — каза Хъч и също стана. — Радвам се, че се запознахме.
— Пак ще се видим, сигурен съм — каза Роман.
— Няма нужда да ме изпращаш, Розмари.
— О, няма нищо — каза тя и го съпроводи до външната врата. Сега забеляза, че и дясното му ухо е със заострен връх и че по врата му има множество малки бръчици, които й напомняха на ято птици, полетели в далечината. — Благодаря ви, че се отбихте — каза тя.
— Няма защо — рече Роман. — Харесва ми приятелят ви, мистър Хътчинс. Струва ми се изключително интелигентен човек.
— Така е — каза Розмари и отвори вратата.
— Радвам се, че се запознах с него — каза Роман с усмивка, махна й с ръка и тръгна по коридора.
— Довиждане — каза Розмари и помаха в отговор.
Завари Хъч застанал до библиотеката.
— Тази стая е прекрасна — похвали я той. — Много добре се справяш.
— Благодаря ти — рече Розмари. — Така беше, докато болките не ми попречиха. Ушите на Роман са заострени. Ей сега забелязах.
— Заострени уши и пронизващ поглед — каза Хъч. — А какъв е бил преди да се пенсионира?
— Ами май всякакъв. Освен това е обиколил целия свят. Бил е буквално навсякъде.
— Глупости. Никой не е бил навсякъде. А защо дойде… ако не е прекалено нахално да попитам?
— Да провери дали не ми трябва нещо от магазина. Домофонът не работи. Те са фантастични съседи. Сигурно биха идвали и да ми почистят, ако им разреша.
— А тя какво представлява?
Розмари му разказа.
— Гай стана много близък с тях. Предполагам, че са станали за него като родители.
— А ти как ги възприемаш?
— Не съм сигурна. Понякога съм им толкова благодарна, че ми иде да ги разцелувам, а понякога имам чувството, че се задушавам от превалените им грижи и любезности. И все пак не мога да се оплача. Помниш ли, когато спря токът?
— Как мога да забравя? Бях в един асансьор.
— Не може да бъде.
— Така беше. Прекарах пет часа в пълна тъмнина с пет жени и някой си Джон Бърчър. Всички те бяха твърдо убедени, че бомбата е паднала.
— Какъв ужас!
— Беше започнала да ми казваш нещо.
— Ами ние с Гай си бяхме тук и пет минути след като угасна токът, Мини вече беше на вратата с купчина свещи. — Тя посочи към полицата над камината. — Кажи ми как може човек да се оплаче от такива съседи?
— Очевидно, не може — съгласи се Хъч и се приближи към камината. — Тези ли са? — попита той и посочи към два оловни свещника, които се намираха между една декоративна купа с огладени камъчета и един месингов микроскоп. В тях имаше черни свещи, дълги около седем сантиметра, по които имаше застинали капчици восък.
— Само тези останаха — каза Розмари. — Тя беше донесла толкова много, че стигнаха за един месец. Защо, какво има?
— Всичките ли бяха черни? — попита той.
— Да, защо?
— Просто ми е любопитно. — И той обърна гръб на камината и се усмихна. — Ще ми направиш ли едно кафе? Искам да ми разкажеш повече за мисис Кастивът. Къде отглежда тези нейни билки? В сандъчетата по прозорците ли?
Десетина минути по-късно, както седяха над чашите с кафе на кухненската маса, чуха външната врата да се отключва и Гай влезе забързан.
— О, каква изненада — възкликна той и сграбчи ръката на Хъч, преди той да успее да стане. — Как си, Хъч? Радвам се да те видя! — С другата си ръка той погали Розмари по главата, наведе се и я целуна по бузата и по устните. — Как си днес, миличка? — Още беше с грима от снимката. Лицето му бе оранжево, а очите с подчертани с черно мигли, изглеждаха по-големи.