Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
Присвих очи.
– Защо трябва да се страхуват от мен?
Той се усмихна слабо.
– Ти едва си започнала да разбираш какво си – и изчезна внезапно.
После ръката му беше в къдриците на врата ми, езикът му навлизаше в устата ми, онова горещо, мрачно, плашещо нещо продупчваше езика ми и се закрепваше там, а аз избухнах в бурен оргазъм.
Той отново беше на три метра от мен, а аз засмуквах въздух като риба на сухо и умствено се мятах по същия начин. Ударните вълни от такъв наситен еротизъм ме разтърсиха толкова силно, че бях моментално прикована на място. Ако се бях опитала да помръдна, щях да се срина.
– Действа само веднъж, МакКайла. Трябва да поставя името си на езика ти всеки път, щом го използваш. Допуснах, че го искаш обратно.
Кимнах бясна. Осъзнах, че не ми беше казал за тази малка уловка.
Той изчезна. Този път не се появи отново.
Опипах за Копието. Беше се върнало.
Стоях неподвижна и чаках последните вълни да отминат. Чудех се дали наистина съм успяла да Нулирам В’лане, или той се беше престорил. Параноизмът ми растеше и се чудех дали всички си играят игри с мен. Нещо, което се движеше толкова бързо, със сигурност можеше да избегне жалките ми усилия в магията на Шийте зрящите. Или наистина го бях изненадала? Какво можеше да постигне, като се преструваше? Асо в ръкава? Че може би един ден наистина ще имам нужда да го Нулирам и това ще бъде денят, в който ще открия, че магията ми не действа и никога не е действала?
Обърнах се и тръгнах към вайпъра. Не бях поглеждала в неговата посока, откакто се бяхме материализирали. Сега го направих и ахнах.
Улф Кунташ беше паркиран от другата му страна, дълбоко в сенките, а Джерико Баронс се беше облегнал на него със скръстени на гърдите ръце, облечен от глава до пети в черно, всяка част от него тъмна и неподвижна като нощта.
Примигнах. Той все още беше там. Трудно беше да го отделя от нощта, но беше там.
– Какво, по... как... откъде дойде ти? – изломотих.
– От книжарницата.
Да бе! Понякога от отговорите му ми се приискваше да го удуша.
– В’лане знаеше ли, че стоиш там?
– Мисля, че двамата бяхте твърде заети, за да ме видите.
– Какво правиш тук?
– Исках да съм сигурен, че не ти трябва подкрепление. Ако ми беше казала, че ще вземеш приказния си малък приятел, нямаше да си губя времето. Възмущавам се, когато ми губиш времето, госпожице Лейн.
Той се качи в колата си и замина.
Следвах го през по-голямата част от пътя до Дъблин. Когато доближихме покрайнините, той срита конете си в галоп, който не можех да поддържам, и го изгубих.
Шест
Беше четири без петнайсет, когато откарах вайпъра до уличката зад книжарницата. Часовете преди съмване между два и четири са най-трудните за мен. Последните няколко седмици се будех всяка нощ точно в 2,17, сякаш това беше официално препрограмираното ми време да изпадна в пристъп на паника, че светът ми ще се разпадне още повече, отколкото досега, ако не започна да крача из стаята и да се тревожа.
Книжарницата е непоносимо тиха по това време и не е трудно да си представя, че съм единственият жив човек на света. През по-голяма част от времето мога да се оправя с кашата, която наричам мой живот, но посред нощ дори аз се депресирам малко. Обикновено накрая подреждам гардероба си, колкото и да е оскъден, или прелиствам модни списания, опитвайки се да не мисля. Съчетаването на тоалети ме успокоява, а подбирането на аксесоари е като балсам за душата ми. Ако не мога да спася света, поне мога да го направя красив.
Но предишната нощ висшата мода от четири различни страни не можа да ме разсее и накрая се озовах сгушена в одеяло на рамката на прозореца с един сух том за историята на ирландския народ, включително няколко многословни, педантични есета за петте нашествия и за митичните Туата Де Данан, отворени в скута ми, докато се взирах през прозореца на стаята ми към морето от покриви и гледах как Сенките се дебнат и се плъзгат извън полезрението ми.
После зрението ми изигра номер и затъмни хоризонта чак докъдето можех да видя, загасвайки всяка светлина, покривайки Дъблин в абсолютен мрак.
Примигнах, опитвайки се да отпъдя илюзията и най-после успях отново да видя светлините, но въображаемото затъмнение изглеждаше толкова истинско, че се боях, че е предчувствие за предстоящи беди.
Вкарах вайпъра в гаража и го паркирах на определеното му място, твърде уморена дори вяло да отбележа новия GT[3], паркиран до него. Когато подът под петите ми потрепери, аз тупнах с крак и му казах да млъква.