Проклятието на черната луна

Не ми пукаше за „най-добрата надежда на вашата раса“. Не се справям с изпитания. Никога не съм функционирала добре под напрежение.

Той принуди Роуина да коленичи. Устните ù бяха побелели и тя трепереше. Можех да видя битката, която се разразяваше в нейното дребно, здраво тяло. Робата ù потрепери, устните ù оголиха зъбите.

– Престани! – казах отново.

– След миг. Никога повече няма да идваш пред мен с оръжие, стара жено, или ще се откажа от обещанията, които съм дал, и ще те унищожа. Помогни ù с нейната задача да ми помогне и ще те оставя да живееш!

Въздъхнах. Нямаше нужда да се оглеждам наоколо, за да осъзная, че не бях спечелила никакви приятели тук тази вечер. Всъщност бях съвсем сигурна, че съм направила нещата по-лоши.

– Просто ù върни Меча, В’лане, и ни измъкни от тук!

– Твоето желание е заповед за мен – той пое ръката ми и ни Преся навън.

В мига, в който се материализирахме на няколко метра от вайпъра, го ударих с дланите на двете си ръце, искайки да го замразя с всеки грам на онова чуждо място вътре в черепа ми.

За разлика от първия път, когато се опитах да го Нулирам в нощта, когато се срещнахме, той остана вцепенен по-дълго от няколко удара на сърцето. Бях толкова изненадана, че аз самата не помръднах, докато той не се раздвижи, и го ударих отново, като вложих всичко, което имах, в желанието ми да неутрализирам Фае. Ако намерението се броеше, бях силна в тази област. Възнамерявах да порасна някой ден след години. Имах намерение да го овладея напълно.

Засякох. Той остана вцепенен седем секунди. Претърсих го набързо за Копието, потупвайки го надолу, пращайки малки съобщения „Стой вцепенен, копеле!“ с дланите си, докато го правех.

Нямаше копие.

Отстъпих назад и му позволих да се раздвижи.

Взирахме се един в друг през трите метра, които бях поставила между нас, и видях много неща в очите му. Видях смъртта си. Видях отмяната на смъртното ми наказание. Видях хиляди наказания междувременно и познах мига, в който той реши да не предприема действия срещу мен.

– Наистина е трудно да ме видиш като валидна форма на живот, нали? – казах. – Какво би те накарало да ме приемеш по-сериозно? Колко години трябва да живея, за да ме броиш за каквото там оценяваш като нещо, което си заслужава?

– Дълголетието не е определящият фактор. Не оценявам повечето от моята раса. Това е виждане, родено не от надменност, а от еони, прекарани сред тези, които са най-лоши от глупаците. Защо ме Нулира, Шийте зрящ?

– Защото ти значително прецака плана ми там вътре.

– Тогава, може би, следващия път трябва да ми довериш по-фините нюанси на плана ти. Вярвах, че искаш да установиш надмощие и положих усилия да ти помогна в постигането на тази цел.

– Накара ги да мислят, че с теб сме съюзници. Накара ги да се страхуват от мен.

– С теб сме съюзници. И трябва да се страхуват от теб.