Злокобен танц

Но ние всички сънуваме лоши сънища и ги използваме както можем. Обаче не е едно и също нещо да използваш съня и да твърдиш, че той е първопричина сам по себе си. Това би означавало да се припише абсурдна роля на една обикновена, ако и интересна вторична функция на човешкия мозък, която почти няма практическо приложение в реалния живот. Сънищата са филми, прожектирани от ума ви — отрязъци и откъси от ежедневието, преплетени подсъзнателно в любопитни нови платна от човешкия ум, който не обича да изхвърля нищо. Някои от тези умофилми са забранени за малолетни, някои са забавни, а някои са страшни.

Мисля, че писателите се създават — не се раждат, нито се пръкват в резултат от детска травма. Човек избира да стане писател (или художник, актьор, режисьор, танцьор и т.н.) умишлено. Естествено, необходим е и талант, но талантът сам по себе си не струва пет пари. Онова, което отличава талантливия човек от успелия човек, е сериозната работа и отдаденост, постоянното усъвършенстване. Талантът е тъп нож, който няма да среже нищо, освен ако не замахнете със страшна сила. При това той не толкова реже, а мачка и къса (и след няколко такива яростни замахвания, нищо чудно да се пречупи самият нож, което вероятно се е случило с двама толкова различни писатели като Рос Локридж и Робърт. И. Хауърд). Дисциплината и постоянството са точилото, на което тъпият нож на таланта се заточва, докато е достатъчно остър да реже и през най-жилавата плът. На никой писател, художник или актьор, на никой творец, никога не му се дава готово наточен нож (въпреки че някои получават чудовищно огромни ножове; свикнали сме да наричаме такива хора „гении“). Ние сами си ги острим с различна степен на усърдие и постоянство. Това, което казвам, е, че за да има успех, творецът трябва да се окаже на правилното място в правилното време. Времето, както казват, е в ръцете на боговете, но виж, всеки може да си проправи път до правилното място и да се въоръжи с търпение56.

Кое обаче е това правилно място? Това е една от най-занимателните загадки в живота на хората.

Помня как като момче отидох с чичо си Клейтън да търси подпочвена вода. Чичо ми беше типичен кореняк от Мейн. Тръгнахме значи ние двамата — чичо Клейт в своята червено-черна карирана риза и вехта зелена шапка и аз със своето синьо яке. Аз бях на дванадесет, той може да е бил на около четиридесет, а може да е бил и на шестдесет. Носеше под мишница разклонено парче от ябълково дърво. Според него ябълковото дърво вършело най-добра работа, макар че и брезата ставала. Съществуват, разбира се, и кленови пръчки, но според чичо Клейт това било най-лошото възможно дърво за откриване на вода, защото дървесината му била ненадеждна и, ако й се оставиш, като едното нищо щяла да те излъже.