Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Искам да кажа, че ако тази вечер ме вземеш в леглото си, а утре ме прогониш, ще си тръгна. Повече няма да гледам как Жан-Клод се влюбва в други, докато аз чакам. Ще отнеме време докато открия друг Господар, който да ме иска, и вероятно не като заместник. Знам, че за господар съм слаб. Нямам свое животно - той поклати глава - толкова много от силите ми са безполезни, освен при интимни ситуации, а след като... - той едва не докосна белязаната страна от лицето си, но остави ръката си да падне - след като това стана, никой не ми позволи да се доближа достатъчно, за да използвам силите си върху него.
Той облиза устните си, като същевременно въздъхна, и самият жест ме накара да затая дъх. Желаех го, желаех го по начина, по който една жена желае мъж от дълго време. Но желанието само по себе си никога не ми е било достатъчно.
- Казваш, че ако вечер те вземем в леглото си, но утре аз откача, и този път е единствен,
ще ни напуснеш? - попитах.
Той кимна. Дори не му се наложи да се замисли.
- Поставяш ми ултиматум, Ашър, не ме бива много с ултиматумите.
- Наясно съм с това, но трябва да защитя себе си, Анита. Не мога да живея толкова близо да рая и да не бъда допускан вътре. Мисля, че това накрая ще ме подлуди. Той се облегна назад върху вратата и погледна покрай мен към Жан-Клод. - От няколко месеца размишлявам върху това, което би трябвало да направя. За всички ни е прекалено трудно.
Знай, че да бъда отново с теб като приятел излекува някои от раните, Жан-Клод. - Той се обърна и ми се усмихна. - И като виждам начина, по който ме гледаш, ми помогна повече, отколкото ме нарани, Анита. - Той се обърна и постави длан върху дръжката на вратата.
Сложих ръката си върху вратата като я задържах.
Ашър ме погледна.
- Пусни ме, Анита, знаеш, че не искаш това.
- Какво се предполага да отговоря на това, Ашър? Че си прав? Че ако Мюзет не бе пристигнала днес, сега нямаше да отправям това предложение? Прав си. Нямаше. - Притиснах се към едната страна на вратата. - Но мисълта за напускането ти, и никога повече да не те видя... - Поклатих глава и да бъда проклета, ако заплачех отново. - Не си отивай, моля те, не си отивай.
- Трябва да си тръгна, Анита.
Той ме докосна по рамото, опита се да ме отмести от пътя си, така че да може да отвори вратата.
Поклатих глава.
- Не.
Той ми се намръщи.
- Ma cherie, ти не ме обичаш, не и наистина. Щом не ме обичаш и не ме желаеш, трябва да ме пуснеш да си отида.
- Обичам те и те желая.
- Обичаш ме като приятел, желаеш ме, но ти желаеш много мъже и въпреки това не им се отдаваш. Разполагам с цялата вечност, но търпението ми не е достатъчно, за да те чакам толкова време, ma cherie. Ти ме победи. Бих опитал да те съблазня, но... -Той отново едва не докосна белязаната страна на лицето си, но ръката му падна настрани, сякаш не можеше да понесе да се докосне. - Виждал съм мъжете, които си отблъсквала. Толкова идеални, а ти си отиваш, без дори да съжаляваш. - Той се намръщи, сякаш не го разбираше, но знаеше, че е вярно. - Какво бих могъл да предложа аз, което те да не могат?
Той постави ръцете си върху раменете ми и внимателно опита да ме премести. Притиснах гръб към рамката на вратата, а ръката ми беше върху дръжката.
- Не - бе всичко, което успях да се сетя да изрека.
- Да, ma cherie, да. Време е.
Поклатих глава.
- Не.
Притиснах гърба си към вратата толкова силно, колкото можех, и знаех, че на сутринта ще имам синини. Не можех да го оставя да си отиде. По някакъв начин бях наясно, че ако той отвори тази врата, никога нямаше да имаме друга възможност.
Помолих се за убедителност. Помолих се да успея да разкрия сърцето си и да не се страхувам.
- Позволих на Ричард да ме напусне. Мисля, че така или иначе щеше да го направи, но аз просто седнах на земята и го наблюдавах как си тръгва. Не застанах на пътя му. Реших, че това е негов избор и че човек не може да задържи някой, който не иска да бъде задържан. Ако някой наистина иска да се освободи от теб, трябва да го пуснеш. Е, майната му на това, да върви по дяволите. Не си отивай, Ашър, моля те, не си отивай. Обожавам начина, по който косата ти блести на светлината. Обожавам начина, по който се усмихваш, когато не се опитваш да се криеш или да впечатлиш някого. Обожавам твоя смях. Обожавам начина, по който в гласа ти има болка, като вкуса на дъжда. Обожавам начина, по който наблюдаваш
Жан-Клод, когато той се движи из стаята и ти си мислиш, че никой друг не гледа, защото това е начинът, по който го наблюдавам и аз. Обожавам очите ти.
Обожавам болката ти.
Обожавам теб.
Скъсих разстоянието между нас, обвих ръцете си около него, притиснах буза към гърдите му, изсуших сълзите в коприната на ризата му, и продължавах да шепна: „Обичам те, наистина те обичам", когато той повдигна лицето ми и ме целуна, истински, за пръв път.