Небесносини грехове

Аз продължавах да се свивам върху черджето до краката му и се взирах в Ашър сякаш той бе лисица, а аз - заек. Жан-Клод докосна рамото ми и подскочих.

Вдигнах поглед към него, а той се бе втренчил надолу към мен.

- Решението трябва да е твое, ma petite.

- Защо решението винаги е мое? - попитах.

- Защото ти няма да допуснеш нищо друго.

О, сега си спомних.

- Страхотно - прошепнах.

Той нежно стисна рамото ми.

- Още нищо не е изречено. Можем да продължим както досега.

Поклатих глава.

- Не, няма аз да бъда отговорна, ако всичко се обърка следващата нощ. Няма да го поставям на риск заради пристъп на морал.

- Както решиш, ma petite - отвърна той с този предпазлив глас, който не издаваше нищо.

- Какво е станало пък сега? - попита Ашър, но неговият глас не бе напълно безизразен, в него се прокрадваше страх.

Като се има предвид какво спеше надолу по коридора, не можех да го виня.

Отпуснах ръцете си от коленете. Бяха като вцепенени от прекалено силното стискане.

Опитах се да плъзна изтръпналите си ръце по краката си, за да достигна до полата, но открих единствено чорапите си. Тъмносинята ми пола беше прекалено къса, за да седя по начина, по който го правех. Ако в стаята имаше някой, който да види, щеше да каже, че цветът на бельото ми съвпадаше.

Преместих коленете си под мен като се движех бавно, схванато, а тялото ми бе напрегнато.

- Какво е станало? - повтори Ашър, и този път гласът му беше безизразен.

- Нищо, mon ami - отговори Жан-Клод - или по-точно - нищо повече от преди.

- Вината е моя - казах.

Изправих се на крака, като продължавах да се движа бавно.

- Кое е твоя вина? - Ашър местеше поглед между двама ни, опитвайки се да разбере нещо от лицата ни.

Пристъпих извън кожата и обувките ми с високи токове издадоха рязък звук по пода.

- Това, че ти си в опасност от Мюзет.

- Ти направи всичко, което можеш, за да ме предпазиш, Анита, повече, отколкото някога съм мечтал. Никой не се опълчва на Мюзет, защото се страхува от Бел Морт. Ти извърши това, което много от членовете на Съвета, се страхуват да направят.

- Незнанието е блаженство - казах.

Той ме погледна бързо през блясъка на косата си.

- Какво означава това?

Приближих се към него, там, където той продължава да стои точно от вътрешната страна на вратата.

- Това означава, че може би съм смела, защото мога само това. Никога не съм виждала Бел лично. Не ме разбирай погрешно, тя е достатъчно внушителна и от разстояние, но не съм се срещала с истинската Бел.

В този момент стоях точно пред него. Той бе извърнал лицето си така, че се виждаше единствено идеалната му половина. От месеци не се беше крил от мен в такава степен.

Пресегнах се, за да докосна тази част на лицето му, която бе извърнал и той трепна, отдръпвайки се назад достатъчно силно, че накара вратата да потрепери.

- Non, non.

- Докосвала съм те и преди - изрекох, гласът ми бе нисък, мек, глас, с който се говори на плашливо животно или на човек, който е на ръба.