Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Аз пък съм дядо ти Койно, а ми викат дядо Мацко. Както си клеча в бъзака, гледам, пайтон се задава по пътя и право пред вратника спира. В пайтона седи мъж, по градски издокаран, думам си, от данъчните власти ще да е, я бирник, я съдия-изпълнител. По Димитровден захващат да върлуват из селата, щото и храната, и добитъкът са прибрани. Хората от нашата черга без данъци могат ли, питам те? Не могат. Преди две години един ме бастиса пак по Димитровден, както си бях полегнал на сенчица под сайванта. Хапката ти, казва, от устата ще взема, ризата ти от гърба ще сваля, ама тоз път, казва, няма да се върна с празни ръце. Със стражар дошъл, ни да се биеш с него, ни да бягаш. В хамбара влезе, грабна десетина крини жито, от кошарата задигна две шилета, хеле натамани каквото му трябваше и се пръждоса. А пък сега в Русията война се води, приказва се, че и нашата България ще се намеси, приказва се за обща мобилизация, за реквизиция на храна и добитък. Този, думам си, за хубаво не е дошъл, щом ме гледа и чака да си свърша работата. До тъмно да клеча, думам си, няма отърване, ами да връзвам гащите, па господ напреж и аз подире му. А пък ти да си бил от Деветаковите.
Дядо Мацко не приличаше на котарак, имаше продълговато лице с хлътнали бузи, присвити очички, потулени като мишлета изпод веждите, сиви, подрязани до горната устна мустачки и Николин си помисли, че са му лепнали прякора съвсем случайно, ако, разбира се, нямаше нещо котешко в характера си. Но такова нещо Николин не забеляза, защото прекара с него само около час — час и половина. Не намериха Бараков у дома му, върнаха се и по пътя дядо Мацко започна да уговаря Николин да му отиде на гости. След като недоразумението между тях се бе разсеяло, той се освободи от всякакви задръжки и отново се отдаде на веселото настроение, с което бе излязъл от къщата на баджанака си. Когато стигнаха до къщата му, изпадна в такова умиление, сякаш се беше влюбил в непознатия момък, и го удари на молба:
— Ела бе, момче, сайдисай ме! Хубав чиляк ми се виждаш, ела да поседнеш за мъничко, да си поприказваме! Колко път е до чифлика, ще фръкнеш с пайтончето и завчас ще се прибереш. Не сме чифликчии, та ако няма с какво друго, с добра приказка ще се отсрамим. Не е хубаво да подминаваш вратника ми!
По пътя Николин категорично отказваше да се отбие, защото виждаше, че старецът е понаправил главата и го кани без знанието на домашните си, а така не смееше да влезе в чужда къща. Но дядо Мацко го придумваше така настойчиво, по детски наивно и мило, че реши да остане за малко при него, колкото да не му счупи хатъра. Освен това си помисли, че като излезе оттук, отново ще отиде да потърси Бараков и този път може би ще го намери. Върза коня за едно дърво, без да го разпряга, и дядо Мацко го поведе пред къщата си, където имаше цветна градинка, и любезно го настани на трикрако столче. После взе една софра, окачена на градинската оградка, сложи я пред него и се шмугна в къщата.
Градинката бе потънала в есенни цветя — разноцветни димитровчета и гергини, алени мушката и жълти невени, богородички и карамфили. Въздухът бе напоен с мирис, утаен и неподвижен като дългогодишна самота, нежна и тъжна, сладостно непоносима и болезнено приласкаваща. Николин го поемаше не само с обонянието, но и с кожата си, усещаше го по лицето и по ръцете си като докосване на нечия длан и си мислеше, че този мирис напомня живота на стареца, който, изглежда, живееше самотен в малката къща с цветята и живия плет, с магарето и няколко овчици и затова е тъй петимен за гости. Оглеждаше наоколо да открие някакви следи от други хора, ала не виждаше нито дреха, нито обувка или каква да е друга вещ. Изминаха десетина минути и Николин се притесни да стои сам в чуждия двор, но и да си отиде, без да се обади на стареца, му беше още по-неудобно. Измина още толкова време и дядо Мацко най-после излезе от къщата. В едната си ръка държеше зелено шише, в другата — две чашки, големи колкото напръстници и нахлузени като напръстници на двата му пръста.
— Брей, очите ми ще извади туй шише и пак не мога да го намеря. Търся го тука-там, тършувах из килера, обърнах всичко наопаки, а то — в долапчето — говореше той, докато вадеше хартиената запушалка на шишето и наливаше в чашките. — Ха наздраве и добре си ми дошъл!
Ракията бе жълто-зелена и мътна, миришеше на прокиснали джибри и оставяше в устата парещ, неприятен дъх. Николин отпи една глътка, неприятният дъх го удари в кривото гърло и той закашля, а от очите му избиха сълзи.
— Че аз забравих мезенце да туря! — затюхка се дядо Мацко. — Я да видя за някой домат.