Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Той пак се наведе към мен, гледайки ме в очите, и сграбчи предницата на изпотената си синя риза, което ме накара да си помисля, че ей сега ще я разкопчае, за да ми покаже нещо. Но той се отпусна на креслото, зарея поглед някъде към стената, сякаш гледаше отвъд нея, и каза:
— Но едничко желанието не е достатъчно. И не е нужно да живееш цял век, за да разбереш това.
Тази истина бе толкова безспорна, че не сметнах за необходимо да я потвърдя.
Уили не забеляза моето мълчание — дотолкова бе погълнат от своето. Но след малко се оживи, вгледа се в лицето ми и рече:
— От мене можеше да излезе добър губернатор. Много по-добър от всеки друг, бога ми. — И удари с юмрук по коляното си. — Слушай — наведе се Уили към мен, — този щат се нуждае от нова данъчна система, това е то. Трябва да получаваме по-висок процент от каменовъглените концесии. Ами пътищата! Излез от града и ми покажи поне един свестен път. Освен това бих могъл да спестя на щата доста средства, като слея някои служби. А училищата? Погледни ме добре — аз не помня нито един ден от училището, в който да са ме учили както се полага. До всичко, което зная, съм се добрал сам. Кажи защо в щата…
Вече бях чувал всичко това. От трибуната, където той стоеше с високо вдигнато и чисто лице и никой не му обръщаше внимание.
Може би забеляза, че и аз не му обръщам внимание. И млъкна изведнъж. Стана и закрачи из стаята, издал глава напред, с паднал на челото кичур. После се спря пред мен.
— Тези неща трябва да се оправят, нали?
— Разбира се — отвърнах чистосърдечно.
— Но кой ме слуша? Бог да ги убие, копелетата му с копелета! Идват уж да слушат реч, а нищо не слушат. Нито дума. Нищо не ги интересува, бог да ги убие! Но нека, така им се пада, цял живот да се рият в калта и да им къркорят червата. Щом не щат да слушат.
— Така е — съгласих се, — не щат.
— А аз няма да стана губернатор — отсече. — Ще стане някой, какъвто им се полага. Копелета! — заключи той.
— Е, какво, искаш да ти стисна ръката в знак на съболезнование ли?
Изведнъж ме хвана яд на него. За какъв дявол ми виси на главата? Какво търси от мен? Защо си мисли, че много държа да чуя какви са нуждите на щата? Та аз ги зная. Всеки ги знае. Това не е тайна за никого. Щатът се нуждае преди всичко от честни ръководители. Но откъде да се вземат такива? И кой се интересува има ли такива ръководители, или няма? И за какво ми хленчи той? За липсата на такива ръководители или за това, че не е спал по цели нощи от мерак да стане губернатор? Такива мисли ми минаха през главата, та ме накараха да се ядосам и да го попитам така мръснишки не иска ли да му стисна ръката в знак на съболезнование.
Той ме изгледа бавно от глава до пети, после спря поглед на лицето ми. Но нямаше вид на обиден. Това ме изненада, защото аз исках да го обидя, да го обидя така, че да си отиде. Обаче в неговия поглед не се четеше дори изненада.
— Не, Джек — продума най-сетне, клатейки глава, — не търся съчувствие от теб. Каквото и да се случи, няма да потърся съчувствие — нито от теб, нито от другиго. — Той се отърси тежко, като едър пес, който излиза от водата или току-що се събужда. — Не, бога ми — продължи, сякаш вече не говореше на мен, — не търся съчувствие от никого на този свят, не търся и никога няма да потърся.
Това излияние, изглежда, го поуспокои и той си седна на мястото.
— Какво смяташ да правиш? — попитах го аз.
— Трябва да помисля — отвърна. — Просто не знам, затова трябва да помисля. Копелетата му с копелета, да можех само да ги накарам да слушат какво им се говори.
И тъкмо в този миг влезе Сади. Или по-точно почука на вратата, аз извиках „влез“ и тя влезе.
— Здравейте — каза Сади, огледа за секунда стаята и тръгна към нас. А окото й в бутилката уиски на масата.
— Може ли да се подкрепя малко? — попита тя.
— Разбира се — отговорих, но очевидно не достатъчно радушно. А може би тя вече беше успяла да надуши, че нещо става — в това отношение Сади нямаше равна на себе си.