Ангел на мрака

Вила „Мираж“ бе свят сама по себе си, безкрайно красива миниатюрна екосистема. Мат и Лиза работеха сутрин. Той се трудеше по документалния си филм, а тя — по планините документи, натрупали се по делата на Майлс. Бали й беше осигурил отдих от полицията и медиите, но не можеше да избяга напълно от адвокати, счетоводители и ипотечни компании, да не споменаваме и за акционерите в компаниите на Майлс. За щастие Лиза притежаваше отлични секретарски умения. Едно от малкото сведения, които Мат бе научил за живота й преди брака с Майлс, бе, че навремето работила като секретарка в адвокатска кантора.

Но и двамата скоро заживяха за следобедите, когато тръгваха заедно да разглеждат чудесата на вила „Мираж“. Понякога Лиза наемаше местни хора, които да ги заведат в гъстата джунгла, граничеща с имота, свят, изпълнен с екзотични и дори опасни животни. Докато водачите им показваха потенциалните опасности — коралова змия тук, зелена усойница там, или огромен паяк, и ги образоваха за зашеметяващата флора, Мат и Лиза слушаха омагьосани като деца, пуснати в странен тропически рай. Друг път ходеха на риболов в лагуната или плуваха в дълбоките вулканични басейни, сгушени сред скалите. Мат обичаше да наблюдава как Лиза плува. Тя беше слаба, но тънкото й тяло бе силно и атлетично и тя се плъзгаше във водата с грациозната бързина на видра. В плуването й имаше и нещо друго. Радост. Удоволствие. Липса на задръжки.

Един следобед Мат я запита за това.

— Винаги съм обичала водата.

Застанала на висока скала, докато бършеше косата си с хавлия, Лиза изглеждаше великолепна. Влажната й кожа блестеше като на съвсем младо момиче, а очите й искряха от радост от живота.

— Във водата има свобода. Тишина. Безтегловност. Никой не може да те докосне там. Да те нарани. Представям си, че така е и в смъртта.

— Смърт? Доста зловеща аналогия.

— Така ли? — засмя се тя и върза хавлията около талията си. — Не и за мен. Винаги съм гледала на смъртта като на избавление. Не ме плаши.

Мат бе чувал подобни мисли и преди и винаги се бе отнасял недоверчиво към тях. Как бе възможно някой да не се страхува от смъртта? Основният инстинкт на хората бе оцеляването. Залавянето за живота бе като дишането, фундаментален факт на човешката природа, слабост или сила, в зависимост от мнението. Но когато Лиза сподели тази мисъл, Мат реагира по различен начин. По лицето й личеше, че говори искрено. Там, където трябваше да е страхът, имаше странна фаталистична аура на мир и спокойствие. Мат й завидя.

— Ти си късметлийка — каза той, като натъпка дрехите си в раницата. — Това сигурно помага много. Имам предвид, за да се примириш със смъртта на Майлс.

След първите им дни заедно, когато той я бомбардираше с въпроси за брака и миналото й, които почти не бяха получили отговор, Мат бе спрял да разпитва Лиза за убийството и съпруга й. По взаимно съгласие, макар и неизречено, името на Майлс Баринг вече не се споменаваше. Сега обаче, когато го чу, Лиза го погледна отчаяно.