Внезапни завършеци

— Ух… ух… ух…

— Рррррррррр…

Шев навлече ризата си, която опитите ѝ да я изпере бяха превърнали от просто окървавена в окървавена, мръсна и подгизнала от ледена вода. Тя потрепери от отвращение, докато избърсваше кръвта от ухото, носа и веждите си.

Винаги когато можеше, се опитваше да прави малки добрини, нали? Медни монети на просяците, когато можеше да си го позволи, и така нататък? А и в края на краищата си имаше добра причина за това, нали? Или просто си търсеше извинения?

— О, боже — промърмори Шев под носа си и отметна от лицето си студената и мазна коса.

Ужасният факт беше, че бе получила точно колкото заслужаваше. А може би и повече. Ако това беше ад, тя си го беше заслужила. Пое си дълбоко въздух и го издиша така, че устните ѝ запърпориха.

— Ух… ух… ух…

— Ррррррррр!

С приведени рамене, Шев се обърна, за да поеме обратно към моста.

И сърцето ѝ спря.

— Хей, вие — промърмори тя, докато закопчаваше копчетата на ризата си. — Вие двамата?!

— Ние… — донесе се приглушеният глас на Джавра.

— Сме малко… — простена Уирън.

— Заети!

— Може пък да се спрете, мамка му! — изкрещя Шев, изкара ножа си и го скри зад ръката си.

Осъзна, че е вкарала копчетата на ризата си в погрешните илици и единият край на мократа ѝ риза е залепнал за крака ѝ. Но беше малко късно да се гласи. И отново от мъглата започнаха да се появяват фигури. Откъм моста. Първо една. После две. Накрая три жени.

Високи жени, които вървяха със същата наперена походка като Джавра. Походка, която говореше, че те властват над земята, по която ходят. И трите бяха въоръжени с мечове. И трите се усмихваха презрително. Шев не се и съмняваше, че и трите са рицари на Златния ред, дошли за Джавра от името на Върховната жрица на Тонд.

Първата имаше тъмна коса, сплетена в дълга плитка, привързана със златна нишка, и стари очи на младото си лице. Втората имаше голям белег от изгаряне, който минаваше през бузата и целия ѝ скалп, а едното ѝ ухо липсваше. Третата имаше къса рижа коса и присви лукаво очи, когато огледа Шев от главата до петите.

— Ти си много… мокра — рече тя.

Шев преглътна.

— Това е Северът. Всичко е малко мокро.

— Проклетият Север. — Белязаната се изплю. — Никъде не може да се намерят коне.

— Нито за любов, нито за пари — пропя рижата, — и повярвай ми, пробвах и едното, и другото.

— Сигурно се води война — каза тъмнокосата.

— Това е Северът. Тук винаги се води война.

Уирън въздъхна тежко, докато се измъкваше иззад скалата и затягаше колана си.

— Това е унизителна присъда за нашия начин на живот, но не мога да я опровергая.

Той вдигна Меча на мечовете на рамото си и застана до Шев.

— Изобщо не си толкова забавен, за колкото се смяташ — каза жената с белега.

— Всъщност малцина са толкова забавни, за колкото се смятат — каза Шев.