Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— А какво те накара? — питам.
— Нямам представа — свива рамене той. — Съвсем инцидентно решение. Обикновено не се мотая в тази част на града, но се бях запътил за един делови обяд и имах пет минути за убиване, така че просто надникнах. Ако трябва да бъда честен, почти я подминах, но после…
— После какво? — подканям го аз.
— Не съм много сигурен — сбърчва чело той. — Незнайно защо бях обхванат от някакво желание да вляза вътре. Странна работа. — Поклаща глава, а после се засмива. — Обаче не си мисли, че обичам да запълвам обедните си почивки с импулсивно купуване на произведения на изкуството. Обикновено се задоволявам само със салата.
Засмивам се и в този момент се появява сервитьорът с бутилка шампанско в ръка. Отваря го, както си му е редът, и умело налива вино в две тънки, високи чаши.
— За Венеция? — вдига тост Нейт, като ми подава моята чаша.
— За галерията! — казвам аз.
— За нас! — завършва тихо той, приковава погледа ми и двамата чукваме леко чашите си.
По гърба ми отново пролазва вече познатата тръпка. Побързвам да я потуша с отливане от шампанското. Студените балончета погъделичкват приятно езика ми.
Имам чувството, че сънувам. Имам чувството, че ако се ощипя, ще се събудя и ще се върна обратно в стария си живот. Вместо това обаче съм с Нейт, в някакъв фантастично луксозен ресторант, пия шампанско и го събличам с очи през масата.
Прекъсва ни иззвъняването на телефона му. Той поглежда екрана, смръщва се и казва:
— Извинявай, Луси, но се налага да отговоря. По работа е.
— Няма проблеми — кимвам щастливо.
Той ме дарява с благодарна усмивка, а после включва телефона.
— Здравей, Джон! Както говорихме и преди, в зависимост от пилотния епизод, ще ми се да пуснем шоуто колкото е възможно по-скоро на екран и много ще се радвам, ако Реджис поеме задачата на изпълнителен продуцент…
И докато той си говори по работа, аз отпивам нова глътка от шампанското си и оглеждам ресторанта. Клиентите са адски изискани. По-голямата част от тях са двойки, предимно по-възрастни. Жените изглеждат по един и същи начин — с тен от Хамптънс и професионално издухани коси, а мъжете са все прошарени и с дизайнерски костюми. Макар че ето там зървам една доста раздърпана двойка. Мъжът е небръснат и носи слънчеви очила.
Засмивам се презрително. Че кой уважаващ себе си човек носи тъмни очила в ресторант? За кого се мисли тоя? За Боно ли?
Плъзгам разсеяно поглед към него, докато той се помества леко и вече го виждам по-добре.
О, боже! Ама това наистина е Боно!
Ококорвам очи. Направо не мога да повярвам! Звезда да вечеря в един и същи ресторант като мен! Виждате ли кое му е хубавото да ходиш по тузарски ресторанти в Манхатън?! В моето скромно италианско ресторантче в Ърлс Корт такова нещо не може да се случи.
— Добре, изпрати ми данните по имейла и утре ще се чуем. Благодаря, Джон — казва Нейт и затваря. А после се обръща към мен: — Още веднъж извинявай!
— Няма проблеми, наистина! — усмихвам се аз, а после се привеждам през масата и прошепвам. — Знаеш ли, че точно зад теб седи Боно?
Очаквам от Нейт да се ококори и да опита да надникне дискретно, но вместо това той само свива безразлично рамене и казва:
— Е, и?
И взема чашата си с шампанско.
— Да бе! Сигурна съм, че е той! — кимам и хвърлям още един таен поглед през рамото му. — Така де, изглежда точно като него!
— Да не си фен на „Ю Ту“?
— Е, не съвсем, но веднъж гледах техен концерт и бяха много готини!
— Да, аз също гледах един концерт. Един мой приятел беше спечелил билети за последния им концерт на живо в Дъблин и ме покани. Беше преди няколко години.
— Да, през юни 2005 година — довършвам, преди да успея да се спра.
— Ама ти май наистина си им фен! — засмива се той.
Вторачвам се в него и изричам бавно:
— Аз бях там.
— Моля? — поглежда ме той, като че ли не ме е чул добре.
— Моето тогавашно гадже ме заведе на същия концерт. Е, не че ми беше точно гадже… — побързвам да се оправдая. — Ходихме само на няколко срещи и…
— Майтапиш се!
— Не бе, наистина! Имахме съвсем различни интереси. Той обичаше да ходи по фестивали и да взема халюциногенни вещества, а аз… Добре де, веднъж наистина хапнах курабийки с хашиш, но само защото си мислех, че са нормални курабийки и…