Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— За колко часа ви е резервацията?
— О, ами… — Вземам отново мобилния си телефон и преглеждам есемесите. Днес Нейт ми изпрати десетки и всеки от тях беше надлежно прочетен, анализиран и одобрен от Робин. — В девет и половина! — провиквам се аз, когато го откривам.
— Но сега е девет и двайсет! — възкликва уплашено Робин, като поглежда часовника ми.
— Какво??! — впервам паникьосано очи в същия часовник. — Не може да бъде!
И виждам как дигиталните цифри се променят на девет и двайсет и една.
— Мамка му, ще закъснея!
— Няма проблеми! Хвани такси — отговаря спокойно съквартирантката ми.
— Не мога! Разорена съм! Все още изплащам онази сметка от „Виза“! — изстенвам, озъртайки се за чантата си.
— Луси, това е твоята съдба! — отсича тя. — Не можеш да я караш да те чака, докато се мъкнеш с отвратителното метро!
Е, погледнато по този начин…
— Ето ти двайсет долара за таксито! — заявява Робин и измъква една банкнота от бродираната си чантичка. — И не приемам откази, разбра ли?!
— Благодаря ти! — прегръщам я аз. — Какво щях да правя без теб?!
— Нямам представа. Но сега върви да се забавляваш! — провиква се тя, когато аз се втурвам в коридора.
После се втурвам обратно.
— Забравих си обувките — обяснявам, останала без дъх.
Грабвам любимите си обувки с висок ток и се втурвам боса по стълбите на блока. Спирам се на тротоара и вдигам ръка, за да спра някое такси.
Единайсета глава
Ако се вярва на пътеводителя ми на Ню Йорк, само за Манхатън има регистрирани тринайсет хиляди жълти таксита. И това — без да броим колите под наем, лимузините и колите с частни шофьори. Което означава, че по улиците на града би трябвало ежеминутно да пълзят буквално десетки хиляди таксита.
Обаче аз не мога да спра нито едно!
Петнайсет минути по-късно аз продължавам да си стоя на тротоара. И да чакам. Добре, не се паникьосвай! Наоколо все трябва да има някое такси! Не може да няма! Така си казвам, докато размахвам отчаяно ръка буквално пред всяка кола, която минава по улицата покрай мен, с надеждата, че може и да е такси.
Окей, ето че една спира! Най-сетне! Идеално!
Въздъхвам облекчено, но после се стряскам.
Всъщност не е идеално. Това не е никакво такси. Това е някакъв гаден мъж в кола. Който ми прави неприличен жест.
Бррр! Отскачам назад от бордюра (което, да знаете, не е никак лесно на осемсантиметрови токчета) и продължавам да се оглеждам за жълто такси. Обаче нищо. Стомахът ми се свива на топка. По дяволите! Ще закъснея! Ама много ще закъснея! Романтичната ми вечеря с Нейт ще бъде провалена от моето закъснение!
И в мига, в който тази мисъл ми минава през главата, в далечината проблясва жълта кола.
Чакайте малко, това да не би да е…
Сякаш от нищото пред мен се материализира жълто такси. Завива и спира пред мен. О, боже! И откъде се появи това? За момент наблюдавам скована как таксито оставя пътниците на тротоара до мен и превключва лампичката за свободно. Ама как стана това? В един миг го нямаше, а в следващия…
„Хайде, Луси, скачай вътре!“ — подканя ме моят тъничък гласец.
— Източна Петдесет и седма улица, моля! — казвам на шофьора, докато се вмъквам в таксито. Брей, чухте ли ме? Говоря като истинска нюйоркчанка! Усмихвам се доволно на себе си и не се сдържам да добавя: — И дай газ до ламарината!
Робин беше права — този ресторант наистина е тузарски.
Посреща ме униформен управител и ме повежда през изискан салон с приглушено осветление, в който единствените шумове са от тихи разговори и звън на сребърни прибори. Стигаме до осветена от свещ маса, скътана в ъгъла. Където ме чака Натаниел, изглежда безупречно в тъмносивия си костюм.
Разговаря с някого по айфона си. Когато ме вижда, по лицето му се разлива усмивка.
Стомахът ми се преобръща като палачинка.
— Извинявай, Джо, ще ти звънна утре — изрича в телефона, затваря и веднага ми прошепва: — Изглеждаш възхитително!
— Благодаря! — усмихвам се и аз и всичките ми притеснения за тоалета ми се изпаряват. Не знам защо въобще бях толкова нервна. Нейт ме е виждал облечена в неговите боксерки и тениска, с разрошена коса и без капчица грим. Вярно, че това беше преди десет години, но въпреки това… — Извинявай, че закъснях!