Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— О, имаш предвид неговата зодия ли? — блесват очите на Робин. — Само не ми казвай, че е Овен!
— Не! — отсичам и сграбчвам купчина дрехи. — Проблемът сега е какво да облека!
Час по-късно аз вече съм пробвала всичко, което виси в гардероба ми, което не е много, като се има предвид, че изпитвам ненавист към закачалките и предпочитам да мятам дрехите си на облегалката на стола. Пробвала съм също така и всичко, което лежи смачкано на леглото ми — защото облегалката на стола се е препълнила. Пробвала съм и всичко, което принадлежи на Робин, въпреки че тя е с петнайсетина сантиметра по-висока от мен и любителка на индийските тъкани.
И все така съм си по халат.
— Господи, и какво ще облека сега? — провиквам се отчаяно за хиляден път.
— Какво ще кажеш за това? — чурулика ведро Робин.
Тази жена наистина е удивителна. Вече разбирам защо са я избрали за мажоретка в колежа. Независимо от обстоятелствата, тя никога не губи самообладание.
— Ще изглежда страхотно с дълги чорапи!
Вдигам глава от ровенето в купчина блузки, някои от които са се намачкали до неузнаваемост, други са се сдобили с някакви мистериозни петна отпред, а трети очевидно са се свили от прането, и поглеждам. Тя държи някаква смразяващо пурпурна индийска рокля, която прилича на всички други нейни неща, които вече ми е показвала.
— Хубава е, но…
— Но какво?
— Не съм много сигурна, че индийското ще ми отива — изричам предпазливо, стараейки се да не я обидя. И най-вече се притеснявам от факта, че ще ми стои като палатка.
— Че какво му има на индийското?
„Много“ — иска ми се да й отговора аз, но си знам, че трябва да бъда тактична. За разлика от повечето американци, които вече познавам, Робин прекарва почивките си в пътешествия до далечни кътчета на планетата и гардеробът й е най-яркото доказателство за това. За нея няма висша мода — нейният избор са копринените туники от някакво китайско селце, тъканите палта от забутано африканско племе или торбестите рибарски панталони от Тайланд. Да не говорим за индийските рокли, с които буквално може да се завива. Онзи ден я забелязах по бельо и констатирах, че дори то е индийско.
— Това, че трябва да си много специален, за да го носиш! — продължавам ласкателно. — Примерно, на теб ти стои великолепно — поглеждам я и тя се изчервява, — но на мен ми трябва нещо по-… — опитвам се да намеря подходящите думи — сдържано и индивидуално!
— Ясно, разбирам — кимва замислено Робин. Сяда с кръстосани крака на леглото ми и сбърчва нос. — В какъв смисъл индивидуално?
— О, ами… и аз самата не знам. Може би нещо, което е женствено, но не момичешко — промърморвам и в отчаянието си пак нападам облегалката на стола.
— Може би нещо секси? — подхилва се дяволито съквартирантката ми.
— Да, но не курвенско! — побързвам да поясня. — Искам, като ме види, да ахне!
— Той вече е ахнал! — уверява ме тя.
Усмихвам й се с благодарност.
— Ами да! — провиква се тя. — Той си те обича такава, каквато си! И чувал от зебло да облечеш, той пак ще те мисли за най-красивата жена на света! — допълва.
— Знаеш ли, идеята не е никак лоша! — простенвам и вдигам към светлината чифт черни дълги чорапи, които са се отпуснали на коленете. — Имаме ли нещо подобно, но в по-приличен вид?
В крайна сметка се спирам на лилава копринена рокля, която купих миналата година от ибей. Изработена е от мачкана коприна (което ще рече, че от нея се очаква да е смачкана), а на кръста я пристягам с един удивителен колан, който вземам назаем от Робин.
— От долината на Амазонка е — обяснява тя, докато пристяга многоцветните мъниста около кръста ми.
— И на Амазонка ли си ходила? — възкликвам впечатлена. Божичко, тази жена наистина е била навсякъде!
— Не, бе. От Чайнатаун е — изрича с прозаичен тон тя. — Там продават всичко. — Отстъпва и ме оглежда преценяващо.
— Как изглеждам? — питам и се надигам пред огледалото над тоалетката. Но не виждам нищо друго, освен деколтето си.
— Изглеждаш перфектно! — отсича тя и ме дарява с най-прекрасната си зъбата усмивка. — Просто перфектно!
— Нали не съм твърде натруфена?
— Луси, той те кани в един от най-добрите ресторанти в Манхатън!
— Ооох, недей! — изтръпвам аз, когато се сещам. Преди известно време Нейт ми изпрати съобщение с името на ресторанта и когато го прочетох на Робин, тя зяпна и прошепна: „О, Луси!“ И го повтори толкова много пъти, че накрая трябваше да я накарам да млъкне, защото ме изнервяше.