Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Радвам се, че нищо не се е променило — отбелязва той, изправя се и ме целува.
В гърдите ми се надига копнеж. Така си е, той е прав. Нищо не се е променило.
— Е, как мина денят ти?
Измъкната от похотливото си мечтание, аз забелязвам, че сервитьорът ми дръпва стола.
— Ами, нали знаеш — отговарям неопределено, докато сядам.
— Много работа, нали? Аз също — кимва успокояващо Нейт. Е, аз нямах предвид точно това. Ако трябва да бъда честна, денят ми мина като в мъгла и в очакване на тази вечер. — Цял ден бях в студиото на записи. Доста изтощително.
— Какво снимате? — Като познавам Нейт, сигурно е някаква драма или документален филм за история или политика, каквото той завърши в Харвард.
— Една телевизионна игра.
— Телевизионна игра ли? — вдигам изненадано очи аз. Но веднага след изненадата като че ли следва леко разочарование. Което е нелепо. Така де, какво им е лошото на телевизионните игри? Родителите ми само тях гледат.
— Знам, че сега си мислиш: „За какво му е на Нейт да продуцира телевизионни игри.“ Но по отношение на печалбите…
— О, нищо подобно! — побързвам да го успокоя. — Аз обичам телевизионните игри!
Добре де, малко преувеличих. Не си спомням кога за последен път съм гледала телевизионна игра. Май беше миналата Коледа, у мама и татко, когато гледахме „Стани богат“. Кейт също беше с нас и по традиционния си начин отговаряше на въпросите много преди участника и на всичко отгоре винаги вярно. Що се отнася до мен, аз трябваше да използвам жокера „Позвъни на приятел“ още за първия въпрос.
— Сериозно? — поглежда ме доволно Нейт. — И коя ти е любимата?
Мамка му!
— Ами… по дяволите, толкова са много — изричам неопределено. — Трудно ми е да избера.
— Ти винаги си имала трудности при вземането на решения — отбелязва с усмивка той и се присяга за ръката ми през масата. — Спомняш ли си Италия и сладоледа?
Пръстите му се сплитат в моите и по цялото ми тяло плъзва топлина.
— Добре де, ама там имаше толкова много видове и всичките бяха толкова вкусни! — издигам глас в опит за протест аз, като си спомням как го карах да ме чака, докато опитвах по една лъжичка от всеки сладолед. А той винаги избираше ванилов. — Като стана въпрос за сладолед, най-вкусният, който съм яла, не беше в Италия. Беше в Париж, в едно приятно малко кафене край „Сакре Кьор“.
— Кога си ходила в Париж?
— За миналата Нова година.
— Хей, ама аз също бях там тогава!
— Няма начин!
Споглеждаме се.
— Виж ти какво съвпадение! А гледа ли фойерверките за Нова година?
— Над Айфеловата кула ли? Разбира се! — кима енергично той и се ухилва. — Бяха направо невероятни, нали?
— Особено онази част, когато от всички страни полетяха ракети…
— … и когато цялата кула сякаш избухна точно в полунощ! — довършва той.
И се вторачваме невярващо един в друг.
— Ти си била там — изрича тихо той.
— Ти също — прошепвам аз.
Цялата изтръпвам. Като си представя, че сме били толкова близо, че сме били в един и същи град по едно и също време, гледали сме едни и същи фойерверки в една и съща част от небето… а изобщо не сме разбрали!
— Чак не мога да повярвам! — ухилва се Нейт. — Ти и аз в Париж, за миналата Нова година! Ама че ирония!
— Така си е — съгласявам се аз и без да обръщам внимание на топката в стомаха си, се засмивам. — Голяма ирония наистина.
След няколко минути се появява сервитьорът, за да вземе поръчката ни. Всичко ми изглежда много вкусно, обаче има две неща, които никога не съм чувала, и моля сервитьора да ми ги обясни. Не съм свикнала да се храня в подобни тузарски ресторанти. В сравнение с моето квартално италианско ресторантче в Лондон с червено-белите покривки на точки и тихата италианска музика това е един съвсем различен свят.
Като се старая да не се издавам колко съм боса в подобна обстановка, аз избирам напосоки спагети с диви гъби, докато Нейт се спира на риба със зелена салата.
— И бутилка шампанско — допълва той, като ми се ухилва от другата страна на масата.
Вътрешностите ми отново се преобръщат. С тази скорост не след дълго съвсем ще си разменят местата.
— Какво празнуваме? — прошепвам, когато сервитьорът се отдалечава.
— Решението ми да вляза в галерията! — отсича категорично той, а после се заглежда продължително в мен. Усещам, че през главата му минават множество мисли. — Не възнамерявах да го направя, но ако не бях влязъл…