Maskata na zloto [calibre 2.47.0]
- Автор: Уилц Дейвид
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Maskata na zloto [calibre 2.47.0]». Краткое содержание книги:
— Често, и то много силно.
— Наистина ли? В такъв случай излиза, че аз не съм някакво изключение, нали?
Бекер запрехвърля пръчиците между пръстите си.
— По едно време се опитах да се измъкна от Бюрото. Дори може да се каже, че почти успях - поне дотолкова, доколкото беше възможно да се измъкне човек от тях... Но съм човек с... особен талант. И те не искаха да го загубят. Честно казано, и аз не искам да го загубя.... Това е нещото, което върша най-добре - няма значение, че понякога го мразя, докато го правя.
— Чувал съм разни приказки - подхвърли предпазливо Корн. - Човек никога не знае на какво да вярва...
— И аз съм ги чувал, поне някои от тях. Говори се, че имам някакво шесто чувство за серийните убийци, че мога да ги позная на улицата между тълпите от хора, сякаш са със специално излъчване, което само аз усещам... Не е истина, разбира се.
— Да, разбира се - повтори като ехо Корн и зачака за още разкрития. Бекер наля чай и задържа чашата си в длан, сякаш преценяваше топлината ѝ.
— Истината е, че просто ги разбирам по-добре от другите агенти - продължи Бекер след дълга пауза, вторачил поглед в гърба на дебела жена през две маси. - Корн кимна окуражаващо. - Имам по-добър усет към чувствата, които ги движат... По-голяма част от хората не си разрешават да се поставят на тяхно място и да погледнат на нещата през техните очи. Класифицират с лекота хора от типа на Джони като чудовища и ги отхвърлят, без да се задълбочат. - Замълча и Корн отново закима окуражително. Бекер го погледна за миг, после пак отклони поглед. - Наистина вършат чудовищни неща - продължи той, - но и те са хора. Не са вълци, нито други горски зверове, които слизат от време на време в селището наблизо за плячка. Говорим за хора, които са нормални и живеят нормален живот през по-голя- ма част от времето си: мъчат се да свържат двата края, тревожат се за наема си, търсят начини да се издигнат в службата, питат се дали да купят нова кола, или да изкарат още една година със старата. Много от тях са семейни - имат съпруги, деца, приятелки. И всеки от тях има своя собствена причина, поради която убива... Вярно, техните причини не са разбираеми за другите, но точно те изграждат вътрешната логика на този вид убийци.
— Признавам, че никога не съм мислил за тях по този начин... Е, да, те трябва да живеят някъде като нормални на вид хора. Не им растат рога, които да ги отделят от другите.
— Успяващите серийни убийци не са луди в обикновения смисъл на думата, въпреки че действията им по време на убийствата могат да са, но могат и да не са безумни. Не забравяй, че те съумяват да убият - и да се измъкват. Не винаги успяваме да ги хванем. Дори не винаги разбираме за тях. Умни са - такива трябва да бъдат, за да успяват да прикриват следите си. Разбрахме за Джони само благодарение на една щастлива случайност.
— Какво искаш да кажеш с това: „Действията им по време на убийството могат да са, а могат и да не са безумни“? - запита Корн. - Не е ли задължително да си луд, за да убиваш хора по такъв начин отново и отново?
Този път Бекер го погледна право в очите.
— Не, Станли. Достатъчно е да ти се харесва.
Корн притрепери демонстративно.
— Звучи ми налудничаво.
Бекер се върна към пръчиците за хранене.
— Защото вероятно не си се замислял достатъчно на тази тема. Или просто защото се чувстваш достатъчно добре там, където животът те е поставил.
Започна да се храни и на масата се възцари тишина.
— Убил си някои от тях... вярно ли е?... Колко съм груб, извинявай. Прекалено лично е...
— Най-различни терапевти са ми изтъквали колко полезно за мене е да говоря по този въпрос - отвърна с тъжна усмивка Бекер. - Не се безпокой, Станли, ненормално би било от твоя страна да не го споменеш... Да, убил съм някои от тях.
Корн кимна колебливо.
— Искаш ли да знаеш още нещо? - запита Бекер.
— О... не. Не, наистина не.
— Може би искаш да знаеш как се чувствам след това?
— О, не, не. Наистина, Джон... Чувствам се като... като воайор или нещо такова... Причиних ти болка. Извинявай.
Бекер замря за миг, после въздъхна шумно.
— Аз действително ги разбирам, Станли.
Двамата замълчаха, после Корн се обади:
— Благодаря ти, че го сподели с мен, Джон. Разбирам, че не ти беше лесно... Иска ми се... искам и аз да ти кажа нещо.
— Недей. Не търгувам с изповеди.
— Не, не!... Искам да го знаеш. Ние ще станем приятели и ти трябва да го знаеш... Жена ми... Първо искам да ти кажа, че двамата с Тòва прекарахме чудесно онази вечер с тебе и Карин.