Падение и подем

– Той беше наистина забележителен на онова голо поле – продължи Николай, подхвана ме за лакътя и ме поведе в посоката, откъдето бяхме дошли. – Служеше си със сабята и револвера по-добре отвсякога.

Спомних си какво беше казал Аппарат: „Хората се бият за Равка, защото царят им заповядва така“. Мал по природа беше даровит следотърсач, но стана войник, защото всички ние бяхме войници – друго не ни оставаше. За какво се сражаваше сега обаче? Отново видях как се хвърля от мрежестата платформа, как ножът му минава през гърлото на войника. „Аз станах острие.“

Нетърпелива да сменя темата, свих рамене.

– Под земята нямахме други занимания, освен да усъвършенстваме военното дело.

– Сещам се за още няколко начина как да си прекараш приятно времето.

– Това намек ли е?

– Ама че мръсно подсъзнание имаш! Говоря за редене на шаради и тълкуване на поучителни писания.

– Няма да се върна в тая метална кутия – заинатих се, когато стигнахме вратата в скалата. – Води ме по стълбите.

– Защо всички сте толкова еднакви?!

Въздъхнах с облекчение, когато се озовахме на широко и възхитително неподвижно каменно стълбище. Николай ме поведе по извит коридор и по едно време трябваше да си сваля балтона, защото взех да се потя. Етажът точно под обсерваторията беше значително по-топъл и докато минавахме през една широка врата, успях за кратко да зърна парни котли, нажежени до червено и издаващи съскащ звук в мрака. Тук дори неизменно безупречният Николай взе да се поти и лека влага покри изисканите му черти.

Определено се бяхме запътили към бърлогата на Багра. На тая жена никога не ù беше достатъчно топло. Зачудих се дали е така, защото рядко използва силата си. Аз също все мръзнех в Бялата катедрала.

Николай спря пред една желязна врата.

– Това е последната възможност да си плюеш на петите.

– Хайде, върви – отвърнах. – Спасявай си кожата.

Той въздъхна.

– Помни ме като герой. – После почука леко на вратата и двамата влязохме.

За миг ме обзе смущаващото усещане, че сме попаднали в колибата на Багра край Малкия дворец. Тя пак седеше превита надве край зидана печка, облицована с кахлени плочки, носеше същия избелял кафтан, а ръката ù беше опряна на тояжката, с която толкова обичаше да ме налага. Същото момче прислужник четеше край нея, готово всеки миг да изпълни прищевките ù. Хвана ме срам, че изобщо не се сетих да попитам дали то се е спасило от Ос Олта. Момчето вдигна поглед веднага щом Николай се прокашля.

– Багра – подхвана отдалече Николай, – как си тази вечер?

– Все така дърта и сляпа – озъби му се тя.

– И чаровна – провлачи угоднически той. – Никога не забравяй „чаровна“.

– Пале.

– Вещица.

– Какво искаш, напаст такава?

– Довел съм ти един човек да те види – отвърна Николай и ме побутна напред.

Защо ли имах чувството, че пристъпвам върху жарава?