![Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/4/ogledalce-ogledalce-calibre-2-35-0-download.jpg)
Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]
- Автор: Делевинь Кара, Коулман Роуэн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Недялкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
Нямаше отговор, но чух пускането на водата и как течеше от кранчето, след това спря. Просто свих рамене и отидох при Грейси. Имаше само един начин да репетирам вкъщи и това беше като включа слушалките си в стереото и сложа демпферите на инструментите. Настаних Грейси на една табуретка и я свързах с кабела, като избрах някакъв мръсен хардрок, който ѝ беше любим. Натиснах Play и тя започна здравата да пердаши през инструментите ми. Наблюдавах я известно време, очите ѝ бяха затворени, а на лицето ѝ грееше голяма глуповата усмивка. Наистина трябваше да прекарвам повече време с нея, да се уверя, че е добре и се справя. Имам предвид, че изглежда, беше добре, но пък тя как би разбрала обратното? А аз, ще разбера ли аз?
Грейси забиваше и блъскаше, и изведнъж онзи момент с Роуз се върна в паметта ми с внезапна тръпка на желание и почувствах вина. Като знаех всичко, през което е преминала. Всичко, което пазеше в тайна, и колко много означава за нея приятелството ни, и въпреки това още я желаех. Толкова много, че понякога болеше дълбоко в гърдите ми.
— Къде е Грейси? — извика мама точно пред вратата ми.
— Тук — отвърнах. — Казах, че ще я сложа да си легне.
— Хайде! — Мама рязко махна слушалките на Грейси и въпреки оплакванията ѝ я задърпа към стаята ѝ.
— Искам да свиря с Рижи — изстена Грейси.
— Казах, че ще я сложа да си легне! — извиках отново, но мама не ми отговори.
Понякога все едно не ме виждаше или поне щеше да е така, ако тя не полагаше толкова усилия да не гледа към мен изобщо. Вместо това получавах най-лошото от двата свята, майка ми едновременно ме игнорираше и насочваше гнева си към мен като нажежен до червено лазерен лъч.
— Добре — казах, затваряйки вратата достатъчно силно, за да я подразня.
Седнах на леглото и проверих телефона си.
Нямаше никой онлайн.
Изпитвах безпокойство, безпомощност и безизходица в капана на собствената ми кожа. Също като онази картина, която веднъж видях при едно посещение от училище в някаква художествена галерия. На нея беше изобразен слаб, блед млад мъж с яркочервена коса, изтегнал се на леглото си, може би дори мъртъв. Точно така се чувствах в момента. Сякаш съм поет или художник, завинаги обречен да бъде нещастен в любовта. Чувствата, които по-рано изпитах край Роуз, ме извадиха от равновесие. Плашеха ме и ме вълнуваха. Но имаше две много важни причини да го преодолея.
Аз просто не съм неин тип и няма начин това да се промени.
А дори и да бях, аз я познавах. Познавах я така, както никой друг, по начин, който означаваше повече от всичко друго. Изглеждаше шантаво, но беше вярно, защото, виждате ли, аз знаех истината за Роуз.
Освен нея и тези, които са го направили, само аз знаех, че когато е била на четиринайсет години, ѝ се е случило нещо ужасно. Нещо, което я е променило завинаги.
Осем месеца по-рано…
Тя беше притихнала изведнъж. Сякаш светлината е изчезнала от очите ѝ и тя се е изключила, изгубена в един различен миг от този, в който се намирахме в момента. Смеехме се, говорехме и гледахме глупави филми в стаята ѝ. Нашето приятелство беше съвсем скорошно, все още кръжахме наоколо, опитвайки се да разберем другия, да узнаем какво означаваме един за друг.
Дори не си спомням кой филм гледахме, беше някакъв отвратително типичен гимназиален филм, в който невзрачно момиче претърпява пълна трансформация точно навреме за първата си целувка.
— Какво става? — попитах аз и когато тя не отговори, я докоснах по китката с върха на пръстите си. — Земята вика Роуз?
Роуз премигна, поклати глава и седнах на пети, когато видях сълзата, която се отрони по бузата ѝ.
— По дяволите, какво има?
Бях в капан между желанието си да я докосна, да я прегърна и да се отправя към вратата. Но си обещах, че никога няма да бъда от този тип хора, които бягат, когато някой изпитва болка, няма да се преструвам, че всичко е наред, когато не е така.
Затова си наложих да остана.
— Роуз, може да говориш с мен, може да ми кажеш всичко.
Взираше се в мен сякаш цяла вечност, много дълго, толкова дълго, че ми се искаше да отместя поглед, но не го направих. Чаках.
— Ако ти кажа нещо, нещо, което никога досега с никого не съм споделяла, ще се закълнеш ли, ще се закълнеш ли да го запазиш в тайна?
— Да — веднага казах аз, и то съвсем сериозно.
Да ѝ обещая своята лоялност беше толкова лесно, защото каквото и да кажеше по-нататък, за мен нямаше толкова голямо значение, колкото да я уверя в приятелството си.
— Това момиче, със своята бална рокля и блестящи очи, и първа целувка… — Тя кимна към телевизора, където актрисата беше замръзнала със замечтан поглед в романтичен момент. — Това е нереално, нали знаеш. Израстваш заобиколен от принцеси и розови неща, и приказки с щастлив край, и романтика, но това не е истинско. Светът е брутален и студен. На това трябва да учат малките момичета, а не на тези глупости.