Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Продължават да пращат отряди, които да ме въвличат в бой и да ме разсейват — каза Адолин. — Намерението им не е да ме победят; искат само да ме извадят от сражението.
— Рано или късно ще им се наложи наистина да се бият с Вас — отвърна Дрей, докато режеше още едно въже. Пресегна се и прокара длан по голата си глава да я отрие от дъжда. — Не могат да оставят един Броненосец на мира.
— Всъщност точно това правят — каза Адолин, присвил очи и заслушан в далечния напев.
Той затича с тракане на Бронята през блъскания от вятъра дъжд към командния пост при светлините. Перел, увит в грамадна дреха за бурно време, стоеше и ревеше заповеди. Припряно отдаде чест на Адолин.
— Какво е положението?
— Плуваме прави, Сиятелни — отвърна Перел.
— Нямам представа какво ще рече това.
— Понятие от плуването, сър. Ще рече, бием се напред и назад, но нямаме напредък. Просто сме наравно; всяка от страните търси пробив. Най-много ме тревожат паршендските резерви. Би трябвало досега да са влезли в боя.
— Резервите ли? — учуди се Адолин и си взря отвъд мрачното плато. — Искаш да кажеш, певците.
И отдясно, и отляво алетите се сражаваха с други паршендски единици. Войниците викаха и крещяха, оръжията се удряха в познатите смъртоносни звуци на бойното поле.
— Да, сър. Опират в онова скално образувание по средата на платото и пеят с целите си проклети сърца.
Адолин помнеше този огромен скален израстък, надвиснал в смътната светлина. Беше толкова голям, че отгоре му можеше да се смести цял батальон.
— Можем ли да се изкачим от задната страна?
— В този дъжд, Сиятелни? — уточни Перел. — Малко вероятно. Може би Вие можете, но наистина ли искате да идете сам?
Адолин очакваше познатото нетърпение да го подтиква напред, очакваше желанието да се хвърли в боя, без да го е грижа за последиците. Обучавал се беше да устоява на това желание и сега с изненада откри, че го… няма. Нищо.
Свъси се. Уморен беше. Умората ли беше причината? Обмисли положението под звуците на дъжда, който барабанеше по шлема му.
Трябва да се доберем до паршендите, които остават назад, разсъждаваше той. Татко иска те да влязат в бой и песента да спре…
Какво беше казала Шалан за вътрешните плата? И за скалните образувания по тях?
— Събери ми един батальон — нареди Адолин. — Хиляда човека, тежка пехота. Половин час след като тръгна с тях, прати всички останали да нападнат паршендите. Ще опитам нещо и искам да ги разсееш.
— Ти си мъртъв — викна Далинар към небето. Завъртя се наоколо. Още беше на централното плато, между трите бойни полета, и адютантите и помощниците около него се сепнаха. — Каза ми, че си бил убит!
Дъждът биеше лицето му. Дали слухът не го лъжеше в шума на дъжда и виковете?
— Аз не съм Всемогъщият — отвърна гласът. Далинар се заозърта из придружителите си. Четиримата мостови в дрехи за бурно време отстъпиха като подплашени. Капитаните тревожно се взираха в облаците с ръце на дръжките на мечовете.
— Някой от вас чу ли този глас? — попита Далинар.
И жените, и мъжете поклатиха глави.
— Вие… чувате Всемогъщия? — попита една от жените вестоносци.
— Да. — Това бе най-простият отговор, макар Върховният принц да не бе сигурен какво се случва. Продължи по пътя си през централното плато с намерението да провери фронта на Адолин.
— Съжалявам — повтори гласът. За разлика от виденията, сега Далинар не виждаше образ, който да изговаря думите. Те сякаш идеха отникъде. — Ти се бори упорито. Ала аз не мога да сторя нищо за тебе.
— Кой си ти? — промълви Далинар.
— Аз съм този, който остана — отвърна гласът. Не звучеше съвсем като във виденията; този глас притежаваше дълбочина. Плътност. — Аз съм Негова отломка и останка. Видях трупа му, видях как умира, как Злото го уби. И аз… аз избягах. За да продължа, както винаги. Частицата от Бога, останала в този свят, ветровете, които хората трябва да усещат.
Дали отвръщаше на въпроса на Далинар, или просто говореше? Във виденията отначало Далинар приемаше, че разговаря с този глас, само за да открие, че разговорът е привиден, че думите на гласа са предварително подредени. Не можеше да прецени дали и сега не е така.
В името на Бурите… да не би и сега да получаваше видение? Замръзна на място и внезапно си представи ужасна картина: как лежи на пода в двореца и си е въобразил всичко, което доведе до днешното сражение в дъжда.
Не, с усилие реши той. Няма да тръгвам по този път. Досега винаги осъзнаваше кога има видение; нямаше основание да вярва, че това се е променило.