Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Нов проблясък и пукане във въздуха. Светкавица. Червена светкавица. Излизаше от паршендите, после изчезваше, докато мигнеш. Оставяше ярък образ, бляскав и назъбен, който за кратко помътняваше зрението на Адолин.
Пред него мъжете падаха, изпържени в доспехите си. Адолин тичаше и викаше, ревеше на хората си да удържат.
Прозвучаха още пукания, но явно ударите не бяха добре прицелени. Понякога проблясваха назад, друг път се движеха причудливо и рядко вървяха направо към алетите. Бягайки, Адолин видя как от двойка паршенди излиза мълния, която веднага се заземи.
Паршендите объркано гледаха надолу. Като че мълниите им действаха като… хмм, като мълниите от небето и не следваха някакъв предвидим път.
— Нападайте ги, кремлинги! — кресна Адолин, докато тичаше сред войниците. — Обратно в редовете си! Това тук е просто като нападение над стрелци с лък! Мислете. Стегнете се. Прекършим ли се, умираме!
Не знаеше колко от казаното се чу. Войниците все пак го виждаха как вика и се стоварва върху редовете на паршендите и това свърши някаква работа. Офицерите креснаха и строят се възстанови.
Една мълния проблесна право към Адолин.
Звукът бе невероятен, а и светлината. Адолин застина на място, заслепен. Когато светкавицата избледня, той установи, че е съвършено невредим. Огледа Бронята, която трептеше леко. Имаше някакво жужене, което докосваше кожата му по странно успокояващ начин. Наблизо от групичка паршенди тръгна нова светкавица, но не го заслепи. Шлемът му, който винаги ставаше отчасти прозрачен отвътре, потъмня в нащърбено петно, досущ като светкавицата.
Адолин се усмихна през стиснати зъби и изпита диво задоволство, когато нахлу между паршендите и съсече вратовете им с Меча си. Преданията казваха, че Бронята и Мечът били създадени за бой срещу същите тези чудовища.
Макар днешните паршенди да бяха по-тънки и по-свирепи на вид от паршендите, с които се бе сражавал досега, и техните очи изгаряха лесно като на предишните. Падаха мъртви и нещо се измъкваше от гърдите им — малки червени духчета като мълнии, които се стрелваха във въздуха и изчезваха.
— Могат да бъдат убити! — викна един войник наблизо. — Могат да умрат!
И други подеха вика нататък по редиците. Колкото и да бе очевидно това откритие, то укрепи войските на Адолин и те се завтекоха напред.
Могат да умрат.
Шалан рисуваше. Трескаво.
Карта с мастило. Всяка линия — точна. Огромният лист, изработен по нейна поръчка, лежеше на грамадна дъска на пода. Това беше най-голямата рисунка, която Шалан някога бе правила; допълваше я, дял по дял, докато пътуваха.
Слушаше с половин ухо другите учени в палатката. Разсейваха я, но бяха важни.
Още една линия, назъбена отстрани, очерта тясно плато. Същото плато бе изобразила на три други места върху картата. Равнините представляваха четворен радиален мотив и затова всичко, което нарисуваше в един квадрант, можеше да пренесе в останалите като огледален образ. Източните дялове бяха износени, да, затова картата ѝ за тях нямаше да е точна. Но тя трябваше да довърши и тези части за съгласуваност. Така можеше да види цялото.
— Долага съгледвач — съобщи една жена вестоносец, нахълтвайки в палатката заедно с порив влажен вятър. Неочакваният вятър… почти като пред буря.
— Докладвай? — попита Инадара. Смяташе се, че тази строга дама е голям учен. Напомняше на Шалан за бащините ѝ арденти. В ъгъла на помещението, скръстил ръце, стоеше принц Ренарин, с Броня. Наредено му бе да пази всички тях, ако паршендите опитат да пробият на командното плато.
— Голямото централно плато е точно такова, каквото ни описа паршът — задъхано изрече жената съгледвач. Името ѝ беше Лин, имаше дълги черни коси и проницателни очи и изглеждаше разумна. — Намира се само през едно плато оттук, в източна посока. Явно е обитаемо, но точно сега не личи там да има някой.
— А околните плата? — попита Инадара.
— Шим и Фелт ги проучват. Фелт трябва скоро да се върне. Мога да скицирам приблизително каквото видях на централното плато.
— Направете го — заръча Инадара. — Трябва да намерим тази Порта на Обета.
Шалан бръсна една дъждовна капка, паднала от дрехата на Лин върху нейната карта, и продължи да рисува. Придвижването на войската от лагерите към вътрешността ѝ позволи да определи и да нарисува осем вериги плата. Две по две — огледални една на друга — започваха от четирите „страни“ на Пустите равнини и вървяха навътре.