Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Събери твоите писари да запишат думите ми. Ще говоря на войската.
Само след миг Навани разполагаше с две дами — трепереха под чадърите и бяха извадили моливите — готови да запишат думите му. Щяха да разпратят жени сред редиците и да прочетат обръщението пред всички войници.
Далинар възседна Храбрец, та да е по-нависоко. Обърна се към по-близките редици.
— Да — надвика той дъжда. — Това са Пустоносни. Да, ние ще се бием с тях. Не знам на какво са способни. Не знам защо са се върнали. Но ние дойдохме тук, за да ги спрем.
— Знам, че се боите, но сте чували за моите видения по време на буря. В становете светлооките ме подиграваха и смятаха виденията ми за бълнуване. — Той протегна ръка и посочи морето червени очи. — Ето там виждате доказателството, че виденията ми са били истински! Там виждате онова, за което ми бе казано, че ще дойде!
Далинар навлажни устни. Държал бе много речи на бойното поле, ала никога не бе произнасял онова, което сега му дойде на ума.
— Аз — викна той — съм пратен от самия Всемогъщ да спася тази страна от ново Опустошение. Аз видях какво могат да сторят тези твари; преживях животи, съсипани от Пустоносните. Видях разрушени кралства, смазани хора, забравено знание. Видях как самата цивилизация стига до крехкия ръб на изчезването.
— Ние ще спрем това! Днес вие се сражавате не за богатството на някой светлоок, дори не и за честта на вашия крал. Днес вие се сражавате за доброто на всички хора. И няма да сте сами в боя! Вярвайте в моите видения, вярвайте в думите ми. Ако тези неща са се върнали, то върнали са се и силите, които някога са ги победили. Войници, още преди днешният ден да изтече, ние ще видим чудеса! Само трябва да бъдем достатъчно силни, щото да ги заслужим.
Огледа множеството обнадеждени лица. В името на Бурите. Това около главата му да не бяха духчета на славата, златни клъбца, които се въртяха в дъжда? Писарите довършиха записа на кратката реч и бързо се заловиха да преписват и да раздават на вестоносците. Далинар ги наблюдаваше и се уповаваше в Селенията на Покоя да не е излъгал всички.
В сумрака войската му, обградена от врагове, изглеждаше малка. Скоро чу как неговите думи се повтарят в далечината, където ги четяха пред войниците. Далинар остана на седлото. Шалан стоеше до коня му, а Навани отиде да нагледа машинариите си.
Бойният план предвиждаше да изчакат още малко и Далинар беше доволен от това. При наличието на пропасти за преминаване беше по-добре да се отбраняваш, отколкото да нападаш. Може би строяването на отделните войски щеше да подтикне паршендите да започнат боя, идвайки при него. За щастие, дъждът означаваше, че няма да се ползват лъкове. Влагата щеше да развали и тетивите, и туткала на сложните паршендски лъкове.
Тогава паршендите запяха.
Песента им дойде като внезапен рев, по-силен от дъжда, и сепна хората му. Те отстъпиха като вълна. Далинар никога не бе чувал тази песен при нападенията на платата. Беше по-насечена, по-неистова. Надигна се отвсякъде, от трите плата. Беше като викове, като брадви, захвърлени по алетите в центъра.
Далинар потрепери. В лицето му задуха вятър, по-силен от обичайното за дъждовния сезон. Поривът зашиба страните му с дъждовни капки. Студът хапеше кожата му.
— Сиятелни господарю!
Далинар се извърна в седлото и съгледа четирима мостови и Рлаин. Той още държеше паршенда непрестанно под стража. Махна на телохранителите си да се разделят и да пуснат паршенда мостови до коня му.
— Песента! — продума Рлаин. — Песента.
— Каква е тя, войнико?
— Тя е смърт — прошепна Рлаин. — Сиятелни господарю, никога не съм я чувал, ала това е ритъмът на разрушението. На мощта.
Оттатък пропастта паршендите почнаха да светят. Тънки ивици червено проблясваха около ръцете им, трепкаха и мърдаха като мълнии.
— Какво е това? — попита Шалан.
Далинар присви очи и го връхлетя нов пристъп на вятъра.
— Трябва да го спрете — продължи Рлаин. — Умолявам Ви. Дори ако се принудите да ги избиете. Не им позволявайте да довършат тази песен.
Това бе денят от преброяването, което той драскаше по стените, без да съзнава. Последният ден.
Далинар взе решение по усет. Викна за вестоносец. Дотича повереницата на Тешав, момиче на петнадесет години.
— Предай заповедта — нареди Далинар. — До генерал Хал в щабната палатка, до батальонните командири, до сина ми, до Телеб и останалите Върховни принцове. Смяна на стратегията.
— Господарю? Каква смяна? — попита момичето вестоносец.