Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Казваш ми, че сте превърнали пода на арената за дуели в баня?
— Точно така.
— И се миете?
— Точно така. Не себе си, разбира се.
— А какво?
— Пясъка.
Каладин се свъси, после надзърна да види езерото долу.
— Всеки ден — обясни Захел — влизаме вътре и го разбъркваме. Пясъкът усяда на дъното, а цялата мръсотия отплава, носена от дъжда в малки поточета вън от лагера. Замислял ли си се някога, че на пясъка може да му трябва миене?
— Всъщност не.
— Е, трябва му. След като цяла година го ритат смрадливи крака на мостови и също толкова смрадливи, но много по-изискани, крака на светлооки; разни такива като мене разсипват храна отгоре или пък гадини се промъкват по свои си задачи, пясъкът има нужда от миене.
— Защо разговаряме за това?
— Защото е важно — уточни Захел и отпи. — Или нещо такова. Не знам. Ти дойде при мен, момче, и прекъсна почивката ми. Следователно трябва да ме слушаш как брътвя.
— От теб се очаква да кажеш нещо дълбокомислено.
— Не чу ли, че съм в почивка?
Каладин се изправи в дъжда.
— Знаеш ли къде е кралският Шут?
— Онзи глупак, Прашния? Не е тук, за което съм признателен. Защо?
Каладин имаше нужда да говори с някого. Прекара по-голямата част от деня в търсене на Шута. Не го намери. Изпадна дотам, че да си купи чаута от един самотен уличен търговец.
Вкусна беше. Това не оправи настроението му.
И тъй, Каладин се отказа да търси Шута и дойде при Захел. Оказа се грешка. Каладин въздъхна и се отправи към стълбата.
— Какво искаше? — провикна се Захел. Отворил беше едно око и гледаше Каладин.
— Налагало ли ти се е някога да избираш между две еднакво противни неща?
— Всеки ден избирам да продължа да дишам.
— Тревожа се, че ще стане нещо ужасно. Мога да го предотвратя. Но това ужасно нещо… може да се окаже добро за всички, ако се случи.
— Хъ — отговори Захел.
— Никакъв съвет?
— Избери онова решение — каза Захел и си намести възглавницата, — което най-лесно ще ти позволи да спиш нощем. — Старият ардент затвори очи и се намести. — Иска ми се и аз да бях постъпил така.
Каладин продължи да слиза по стълбите. Долу не извади чадъра. И без това вече беше мокър. Прерови стойките до арената и намери копие — истинско, не учебно. Остави патерицата и закуцука във водата.
Зае стойка на копиеносец и затвори очи. Дъждът валеше и падаше във водата на езерото, пръскаше по покрива, биеше улиците навън. Каладин се чувстваше изцеден, все едно кръвта му е източена. От това униние му се щеше да седи и да не помръдва.
А вместо това затанцува с дъжда. Изкара стойките с копието, като се стараеше да не отпуска тежестта си на ранения крак. Пляскаше във водата. Търсеше покой и цел в познатите движения.
Не намери нито едното, нито другото.
Не пазеше равновесие, кракът му пищеше от болка. Дъждът не беше негов спътник, а само го дразнеше. И по-лошо — нямаше вятър. Въздухът беше застоял.
Каладин се препъваше в стъпалата си. Завъртя копието около себе си и го изтърва нескопосно. То плясна в езерото. Докато го вземаше, Каладин забеляза погледите на ардентите — от объркани до развеселени.
Пак опита. Прости движения с копието. Без въртене на оръжието. Без перчене. Стъпка, стъпка, удар.
Дръжката на копието не прилягаше в пръстите му. Нямаше равновесие. Бурите да го отнесат. Дойде да намери утеха, ала само се гневеше все повече при опитите да се поупражнява.
Каква част от уменията му с копието идваше от силите му? Дали без тях той бе нищо?
Пак изтърва копието при опит за едно просто завъртане и удар. Пресегна се да го вземе и видя, че до него във водата стоят дъждовни духчета, гледат нагоре и не мигат.
Грабна копието със стенание, после вдигна лице към небето.
— Той го заслужава! — изрева на облаците.
Дъждът го биеше.
— Дай ми причина, по която не го заслужава! — викаше Каладин и не го беше грижа, че ардентите ще чуят. — Може и да не е негова грешка, може и да се старае, но въпреки това се проваля.
Тишина.
— Правилно е да се отстрани раненият крайник — прошепна Каладин. — Това трябва да направим. За да… за да…
Да останем живи.
Откъде дойдоха тези думи?
Трябва да правиш каквото можеш, за да оцелееш, синко. Да превръщаш слабостта в предимство, когато можеш.
Смъртта на Тиен.
Този миг, този страшен миг, когато Каладин гледаше, неспособен да направи нищо, а брат му умираше. Командирът на Тиен беше пожертвал необучения, за да получи временно преимущество.