Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
И този командир говори с Каладин, когато всичко свърши. Трябва да правиш каквото можеш, за да оцелееш…
Имаше някакъв извратен и страшен смисъл.
Тиен не беше виновен. Тиен опита. И въпреки това се провали. Затова го убиха.
Каладин падна на колене във водата.
— Всемогъщи, о, Всемогъщи.
Кралят…
Кралят бе далинаровият Тиен.
— Нападаме? — попита Адолин. — Сигурна ли сте, че баща ми каза това?
Младата жена, която донесе съобщението, кимна с лъскава от дъжда глава. Изглеждаше окаяно в цепнатата пола и с шарфа на вестоносец.
— Трябва да спрете тази песен, ако можете, Сиятелни господарю. Баща Ви подчерта, че е важно.
Адолин огледа своите батальони, които съставляваха южния фланг. Точно след тях, на едно от трите плата, които ограждаха алетите, паршендите пееха ужасната песен. Чистокръвен се вдигна на задни крака и изцвили.
— И на мен не ми харесва — тихо му каза Адолин и го потупа по врата. Песента го напрягаше. И онези ивици червена светлина по мишниците и дланите им. Какво ли бяха?
— Перел — обърна се Адолин към един от своите пълководци. — Предай на хората да се готвят и да чакат знак. Ще минем по мостовете и ще ударим южното плато. Първо тежката пехота, късите копия отзад, дългите в готовност, в случай че ни изпреварят. Искам да са готови да се строят в блокове от другата страна, докато нямаме увереност къде ще се пропука линията на паршендите. Бурята да го отнесе, така ми се иска да имахме стрелци с лък. Върви!
Заповедта бе предадена и Адолин смушка Чистокръвен по един от вече разположените мостове. Последваха го пазачите му за деня, двойка мостови, които се наричаха Дрей и Белязания.
— Вие двамата ще седите ли? — попита ги Адолин, без да отклонява поглед. — Вашият капитан не обича да се сражавате с паршендите.
— Това може да върви в Преизподнята! — отвърна Дрей. — Ще се бием, сър. Това тук не са паршенди. Вече не са.
— Добър отговор. Когато почне нашият щурм, те ще тръгнат напред. Трябва да удържим предмостието за остатъка от нашата войска. Опитайте да не изоставате от мен, ако можете.
Адолин погледна през рамо и зачака. Наблюдаваше, докато…
Огромен син камък се издигна във въздуха на един висок стълб до командната палатка.
— Напред!
Адолин смуши Чистокръвен, прогърмя през моста и прегази някаква локва от другата страна. Дъждовните духчета се олюляха. Двамата му мостови тичаха след него. Зад тях тръгна тежката пехота — с яки брони, чукове и брадви, отлични за разбиването на черупките на паршендите.
Основната част от паршендите продължаваха да пеят. Малка група, около две хиляди се откъсна и тръгна да пресрещне Адолин. Той изстена, приведе се ниско и Мечът се появи в ръката му. Ако те…
Блесна светлина.
Целият свят се разлюля и Адолин усети, че се пързаля по земята, а Бронята му стърже в камъка. Тя пое удара при падането, но не помогна за потреса на Адолин. Светът се въртеше и струя дъждовна вода нахлу през отвора на шлема и заля лицето му.
Когато спря да се плъзга, Адолин се дръпна назад и стана на крака. Олюля се с тракане и почна да бие наоколо, в случай че някой от паршендите се бе озовал наблизо. Примигна да отпъди водата от очите си и взе да оглежда променения пейзаж отпред. Бяло сред кафяво и сиво. Какво беше това…
Най-сетне смогна да види ясно. Бялото беше кон, паднал на земята.
Адолин изрева нещо грубо. Звукът отекна вътре в шлема му. Не обръщаше внимание на виковете на войниците, на шума на дъжда, на внезапното и неестествено пукане зад гърба му. Хукна към падналото тяло. Чистокръвен.
— Не, не, не — продума Адолин и се плъзна на колене до коня. По цялата дължина на бялото животно се виждаше странен разклонен белег от изгаряне. Широк и назъбен. Тъмните очи на Чистокръвен, отворени под дъжда, не мигаха.
Адолин вдигна ръце и внезапно се побоя да докосне животното.
Момче на непозната територия.
Чистокръвен не помръдваше.
Адолин бе по-притеснен, отколкото в деня на дуела, когато спечели Меча си.
Викове. Още едно пукане във въздуха, остро и съвсем наблизо.
Те сами подбират ездача си, синко. Ние сме се вторачили в Броните и Мечовете, но всеки човек, бил той смел или страхлив, може да обвърже Меч. Тук не е така. Тук печелят само достойните…
Действай.
Скърби после.
Действай!
Адолин изрева, скочи на крака и се понесе между двамата мостови, които тревожно стояха над него и го пазеха с копията си. Почна да призовава Меча и хукна към сражението. Бяха минали само мигове, ала линията на алетите вече се рушеше. Някои пехотинци напредваха в групи, докато други се бяха заковали, вцепенени и объркани.