Златото на краля

Алатристе се спря при фонтана и се огледа. Аз стоях зад него, запленен от всичко, което виждаха очите ми. Една кокотка с наперен вид, с наметка, прехвърлена през рамо, сякаш имаше намерение да напада с нож, го поздрави така, както се поздравяват добрите момчета, без стеснение и без срам. Щом я чуха, двама надути юнаци, които хвърляха зарове на една от масите, се надигнаха бавно, като ни гледаха накриво. Бяха облечен, по общоприетия за уличните дуелисти начин — с широко отворени яки на пелерините, цветни чорапи и кожени презрамници, широки по една педя, от които висяха извънмерно едри стоманени изделия. По-младият носеше револвер на мястото на камата, кръгъл щит висеше от колана му.

— С какво можем да услужим на ваша милост? — попита единият.

Капитанът ги гледаше лице в лице съвсем спокоен, палците бяха затъкнати в пояса му, шапката — кривната една страна.

— Ваши милости не могат да ми услужат с нищо — каза той. — Търся един приятел.

— Възможно е да го познаваме — рече другият юначага.

— Възможно е — отвърна капитанът и се огледа наоколо.

Двамата непознати се спогледаха. Трети, който се навърташе наблизо, приближи, воден от любопитство. Стрелнах с очи капитана, но той ми се стори хладен и напълно равнодушен. В крайна сметка, това беше и неговият свят. Знаеше как да дърпа конците като никой друг.

— Може би ваша милост желае… — подхвана единият.

Без да им обръща повече никакво внимание, Алатристе продължи напред. Аз тръгнах след него, без да изпускам от очи двамината фукльовци, които започнаха да си шушукат дали това всъщност не е проява на пренебрежително отношение и дали, щом е така, не би било редно да се отвърне на моя господар с някой и друг удар с нож в гърба. Не ще да са стигнали до съгласие, защото нещата си останаха така. Сега капитанът гледаше към една групичка, седнала на сянка край зида. Бяха трима мъже и две жени и изглеждаха погълнати от оживен разговор. Отпиваха от един мях, тежащ най-малко две ароби. Тогава видях, че се усмихва.

Приближи към групичката и аз го сподирих. Щом видяха, че отиваме към тях, разговорът им замря и те ни загледаха подозрително. Единият от смелчагите беше със силно мургава кожа и съвсем черна коса, с огромни бакенбарди, които стигаха до челюстите му. Имаше няколко белега по лицето си, надали точно по рождение, а ръцете му бяха едри, с черни и сплескани нокти. Беше облечен в кожени дрехи, носеше широка и къса шпага, а бухналите му панталони от грубо платно бяха украсени със зелени и жълти ширити. Така, както си беше седнал, той се взря в господаря ми, докато онзи вървеше към него, и остана с недовършено изречение.