Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Навлязоха сред гъста плетеница от млади борови клонки. Куин я хвана за ръката и изведнъж увисна на нея. Гелел прехвърли сабята си в другата ръка и му помогна да се задържи на крака. Цялата лява страна на тялото му бе червена от кръв, а ризата му беше раздрана на парцали. Той й се усмихна изтощено. Сивата му коса беше мокра от пот.

— Не им се дадохме лесно. Гордея се с теб.

— Шшшт. Ще се оправиш.

— Не, не. Ти продължавай. Остави ме. Бягай.

— Не.

Той вдигна дръжката на камата си към нея.

— Гордея се с теб. Справи се добре, Гелел Рик Тайлийн. За мен беше удоволствие да ти служа.

Копита топуркаха отвъд дърветата, викове огласяха гората.

— Още не сме свършили.

Какво има предвид — Тайлийн?, помисли си Гелел. Беше чувала за рода Тайлийн, но те бяха управлявали по време на последната Хегемония. Келанвед и Танцьора ги бяха изклали до крак, когато завладяха Тали.

Чуха още коне, които препускаха нагоре по хълма. Куин отново я бутна да върви, но краката му се огънаха и той падна на колене. Тя не можеше да го остави така, затова го хвана под мишницата и се опита да го вдигне.

— Извинявам се — промърмори той.

— Какво имаш предвид — Тайлийн?

Старецът просто се усмихна. Лицето му беше бледо като избеляло знаме. Гневни викове я накараха да се обърне. Чу дрънчене на оръжия. Какво ставаше тук, в името на Кралицата на тайнствата? Защо не ги бяха погнали в гората?

Гелел се ослуша. Не чу нищо освен тъпчещите на едно място коне.

— Ей, вие там! Там ли си, Куин? — извика някой от полето.

Куин вдигна пръст пред устните си и намигна на Гелел.

— Аз съм, проклет да си! Познаваш гласа ми!

Куин опита да прибере сабята си в ножницата, но Гелел трябваше да му помогне.

— Добре тогава! — прозвуча гласът. — Аз съм, Амарон!

Куин се усмихна.

— Какво правиш тук? — извика в отговор той и примижа от болка. — Не си ли чувал за делегиране на отговорности?

— Да, да. Дойдох възможно най-бързо. Хайде, излезте на светло.

Куин й махна да върви.

— В безопасност сме, господарке. Амарон ми е бил началник.

— Твой началник?

— Да. Във войската.

Той се опита да направи крачка, но се препъна и залитна. Гелел го хвана преди да падне.

— Благодаря… извинявай.

— Ето.

Гелел го подхвана под мишницата и двамата тръгнаха.

— Благодаря. Лошо първо впечатление, но какво да се прави.

— Тогг да го вземе първото впечатление.

— Псуваш като морски пехотинец, господарке. Отчайващо, наистина.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Бъди саркастична.

— Не можеш да спреш да преподаваш, а?

— Точка за теб.

Те се промушиха през гъсталака и излязоха на полето. Там ги чакаше отряд от около тридесетина конници. Дъхът на конете им образуваше облаци пара. Почти цялото тегло на Куин вече почиваше върху ръката на Гелел. Двама мъже веднага го поеха от нея. Някой извика за лечител. Положиха го на едно одеяло.

— Кой от вас е Амарон? — попита тя.

— Аз.

Мъжът скочи от коня си, а ботушите му потънаха в калта. Беше огромен напанец, облечен в черни, прости доспехи, върху които бе наметнал тъмнозелена пелерина.

— Загубил е много кръв.

— В добри ръце е.

— Ами фамилията Селат? Можете ли да ме заведете при тях?

Амарон сложи ръце на кръста си и я погледна в очите.

— Съжалявам, Гелел — отвърна той и сведе поглед. — Отвлякоха ги. Юмрук Кал’ил ще ги използва, заедно с много други, за да си осигури безопасно заминаване.

— Безопасно заминаване?

— Заминаване от Тали. Най-вероятно на кораб. В момента столицата е под контрола на три талийски благороднически семейства.

Гелел огледа останалите мъже. Нито един от тях не бе облечен в малазанско сиво. Самият Амарон не носеше никакви отличителни знаци. Всъщност повечето конници бяха облечени в тъмносиньо — старите талийски цветове.

— Кой командва?

— Чос. Военното командване бе възложено на генерал Чос.

— Нямате предвид същия Чос, който известно време беше Върховен юмрук?

— Да, същият.

— Мислех, че е мъртъв.

— Това беше идеята.