Тайната на забранената книга [bg]

Един квартал се стопяваше в следващия, докато той сменяше скоростите през движението на града. Щом се озовахме в покрайнините на Дъблин, той натисна газта. Под почти пълната луна ние се състезавахме с вятъра. Въздухът беше топъл, небето блестеше със звезди и при други обстоятелства щях ужасно да се наслаждавам на возенето.

Погледнах към него. Каквото и да беше той — очевидно Шийте зрящ и кралски трън в пету-… задника през повечето време — Баронс сега беше просто мъж, обзет от удоволствието на момента, от чудесно изработената машина в ръцете му, от открития път и от привидно безграничната нощ.

— Къде отиваме? — Трябваше да крещя, за да ме чуе през двойния рев на вятъра и на двигателя.

Без да откъсва очи от пътя, за което бях безкрайно благодарна при сто и седемдесет километра в час, той извика в отговор:

— Има трима основни играчи в града, които също търсят книгата. Искам да знам дали са намерили нещо. Ти, госпожице Лейн, си моята хрътка.

Мернах часовника на таблото.

— Сега е два сутринта, Баронс. Какво ще направим? Ще влезем с взлом и ще пълзим из къщите им, докато спят?

Осъзнаването, че ако той беше отговорил положително, вероятно първото нещо, което щеше да излезе от устата ми, нямаше да е протест, а оплакване, че ме е накарал да се наконтя, когато всъщност планира обир, беше мерило за това колко сюрреалистичен е станал животът ми. Високите токчета и късата пола определено правеха бягането от полицията или от ядосани, въоръжени собственици много трудно.

Той забави малко, за да го чуя по-добре.

— Не, те са нощни птици, госпожице Лейн. Ще бъдат будни и също толкова желаещи да ме видят, колкото аз да видя тях. Ние обичаме да се следим един друг. Но пък те нямат теб.

Бавна усмивка изви устните му. Беше извънредно доволен от новото тайно оръжие, което имаше в мое лице. Получих внезапно видение за бъдещето ми как ме водят наоколо и питат непрестанно, като в една от онези реклами на Веризон14: „Сега гади ли ти се?“.