Ноктите на Помирителя [bg]

— Ти не си Благородната Текла! — извика гневно той. — Ти си Севериън. Послушник при инквизиторите, който е имал нещастието да се влюби в тази жена. Виж се сам! — Йонас вдигна металния си юмрук и на полираната му повърхност видях отражението на непознато, грозно и смутено лице.

Спомних си нашата кула, извитите стени от мек, тъмен метал.

— Аз съм Севериън.

— Точно така. Благородната Текла е мъртва.

— Йонас…

— Да?

— Уланът оживя. Нали го видя? Ноктите му дадоха отново живот. Сложих ги на челото му, но дори и със затворени очи той ги е видял. Изправи се. След това започна да диша, дори ми проговори.

— Той не беше мъртъв — отговори безизразно Йонас.

— Но ти го видя!

— Севериън, аз съм доста по-възрастен от теб. По-възрастен дори отколкото си мислиш. По време на дългите ми странствания съм научил няколко неща — мъртвите не оживяват и годините, които са минали, не могат да се върнат.

Лицето на Текла все още беше пред мен, но след това го духна тъмен вятър и то изчезна.

— Само ако бях използвал силата на Ноктите по време на угощението с мъртвата…

— Уланът не беше мъртъв, само се задушаваше — прекъсна ме Йонас. — След като извадих ноктюлите от устата и ноздрите му, той е започнал да диша и е дошъл в съзнание. А колкото до твоята Текла, няма никаква сила във Вселената, която да я върне към живот. Предполагам, че те са я изкопали, докато още си бил затворен в Цитаделата, а след това са я съхранявали в ледена пещера. Преди да я донесат на поляната, са я изкормили като яребица и са задушили месото й. — Той стисна ръката ми. — Севериън, не ставай глупак!

В този момент ми се искаше да умра. Ако някой от ноктюлите се беше появил, без колебание щях да го прегърна. Големите прилепи не се появиха, но покрай реката видях, че се движи мъглявата бяла фигура, която бях зърнал преди малко. Откъснах се от Йонас и препуснах натам.