Деца от кръв и кости [bg]

— Какво си мислиш, че правиш?

Той не ми обръща внимание и продължава упражнението си. Торбичките под очите му ме предупреждават, че трябва да го оставя на мира, но съм прекалено ядосана, за да спра.

— Наметалото ти — изсъсквам през зъби. — Защо си й го дал?

Тзеин прави още две коремни преси, преди да промърмори:

— Тя трепереше.

— И?

— И? — сопва се той ядосано. — Нямаме представа колко време ще отнеме това пътуване. Последното, което ни трябва, е тя да се разболее.

— Знаеш, че е свикнала с това, нали? Хора, които изглеждат като теб, да правят всичко възможно тя да получава каквото иска.

— Зел, беше й студено, а аз не използвах наметалото си. Това е всичко.

Обръщам се към Амари и се опитвам да потуша гнева си. Но в очите й виждам тези на брат й. Усещам ръцете му около гърлото си.

— Искам да й се доверя…

— Не, не го искаш.

— Е, дори и да исках, не мога. Баща й е наредил Нападението. Брат й изгори селото ни. Какво те кара да мислиш, че тя е различна?

— Зел…

Гласът на Тзеин затихва, когато Амари се приближава, както винаги кротка и свенлива. Няма как да разбера дали ни е чула. Така или иначе, не мога да се правя, че ме интересува.

— Мисля, че това е твое — връща му тя наметалото. — Благодаря.

— Не се притеснявай. — Тзеин поема наметалото и го прибира в торбата си. — Когато навлезем в джунглата, ще стане по-топло, но ми кажи, ако пак ти потрябва.

Амари се усмихва за първи път, откакто сме се срещнали, и аз потръпвам, когато Тзеин се усмихва в отговор. Би трябвало да е нужно повече от едно красиво лице, за да забрави, че тя е дъщеря на чудовище.

— Това ли е всичко? — питам аз.

— Ъм… ами всъщност… — Гласът й утихва. — Чудех се… какво ще правим за… ъм…

От стомаха на Амари се чува къркорене. По бузите й пропълзява руменина и тя притиска плоския си корем в неуспешен опит да потисне още едно къркорене.

— Съжалявам — извинява се тя. — Единственото, което изядох вчера, беше един хляб.

— Цял хляб?

При тази мисъл ми потичат лиги. Минали са луни, откакто съм яла цяла филия. Макар че със сигурност старите тухли, които взимаме от пазара, не може да се сравняват с прясно изпечения хляб от дворцовата кухня.

Иска ми се да напомня на Амари за късмета й, но собственият ми празен стомах се обръща и свива. Вчерашният ден бе минал, без да ям дори и веднъж. Ако не хапна нещо, скоро и моят стомах ще започне да къркори.

Тзеин бърка в джоба на черните си панталони и изважда старата карта на Мама Агба. Следваме пръста му, който тръгва по брега от Илорин и спира точно пред една точка, отбелязваща селището Сокото.

— На около час път сме — казва той. — Това ще е най-доброто място да спрем, преди да тръгнем на изток към Кандомбле. Ще има търговци и храна, но ще ни трябва нещо, с което да търгуваме.