![Петият гроб отвъд светлината [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/5/petiyat-grob-otvd-svetlinata-bg-download.jpg)
Петият гроб отвъд светлината [bg]
- Автор: Джонс Даринда
- Серия: Чарли Дейвидсън #5
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Петият гроб отвъд светлината [bg]». Краткое содержание книги:
Колкото и да не исках да го правя — не исках да му давам повече следи, отколкото се налагаше — попитах:
— Екранът ви показва ли снимки?
— Да, показва. — Тя завъртя екрана. — Това е Никол Фостър.
Никол Фостър беше висока червенокоска и на възраст.
— Не, не е тази.
— Добре. — Тя натисна още няколко копчета. — Това е Никол Шуаб.
Тази беше по-млада, но беше блондинка с лунички и очила.
— Проклятие. И тази не е.
— Да знаете, че имаме и Николет. — Тя обърна екрана отново към себе си и защрака отново. — Ами тази?
Когато отново го обърна, аз кимнах.
— Това е тя.
— Добре, ами, Николет Лимей работи в отделението за следоперативно лечение. Трети етаж. — Тя се усмихна на капитана. — Радвам се, че можах да помогна.
— Благодаря — казах и погледнах през рамо към капитана. Никога не бях осъзнавала, но той беше много привлекателен мъж. Добре, ще отсъдя интереса й като истински. Много жени бяха привлечени от униформата.
Тръгнах към асансьорите. Капитан Екърт ме последва.
— Мога да продължа от тук — казах му, после посочих към рецепционистката. — Знаеш, ако искате да вземете номера й.
Той повдигна вежди изненадано.
— Добре съм си, благодаря.
Капитанът беше вдовец. Съпругата му бе починала от рак преди около две години и имах чувството, че това бе причината за одобрението ми като консултант към Полицейското управление на Албакърки да мине толкова лесно. Той скърбеше за съпругата си. Съмнявам се, че щеше да забележи, ако чичо Боб поискаше слон в стаята за почивка. Тогава стоях възможно най-далеч от този мъж. Мъката му беше задушаваща. Обвиваше ме и изтласкваше кислорода от дробовете ми, не можех да го погледна, без да изпитам съкрушително чувство за загуба. Дори сега го асоциирах с това чувство на краен дискомфорт. Това го правеше искрен и честен, но инстинктивната ми реакция към него беше да хукна в другата посока.
И все пак имах слабост към него откакто го срещнах. Слабост, която бе изпълнена с предпазливо уважение. Човекът беше умен и сега, когато беше по следите ми, трябваше да внимавам. Никога не беше обръщал голямо внимание на случващото се с Чибо и мен. Ние разрешавахме случаи и за него това беше достатъчно. Но след последното ми фиаско, което включваше разрешаването от мен на четири случая в един ден, включително едно със сериен убиец… ами, добре де, можех да разбера внезапния му интерес.
Отидохме до асансьора и натиснах копчето за третия етаж. Нищо не крещеше „неудобно“, както това да бъдеш в асансьор с някой, който изсмуква кислорода в стаята.
— Та, как ти се отразява престъпността? — попитах, за да разсея мозъка си от липсата на вентилация. Червените ми кръвни телца крещяха за въздух.
Той само ме погледна.
Добре. Залюлях се на пети и открих очарователен панел с бутони, който да гледам. След хиляда години на агония, вратите се отвориха. Опитах се да не поема шумно въздух.
Слязохме на третия етаж и отидох до бюрото на сестрите, преструвайки се, че капитанът не ме преследва. Показах разрешителното си за частен детектив.
— Здравейте, чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса за Никол Лимей.
От трите сестри, които седяха отзад, само една не вдигна поглед веднага, очевидно твърде заета, за да отговаря на каквито и да е въпроси.
— Никол? — попита ме едната. Тя имаше стърчаща кестенява коса и очила със златисти рамки.
— Да, чудех се кога я видяхте за последно.
Сестрата впери поглед в мен, лицето й беше безизразно. Погледна часовника си.
— Предполагам, че преди около пет минути.
— Не — казах, размърдвайки крака. — Никол Лимей. Съжалявам, Николет?
Тогава проговори и другата сестра, хубава блондинка с афинитет към въглехидрати.
— Права сте — каза тя, проверявайки часовника на стената. — Не сме виждали Николет от около двадесет минути.
Първата сестра се изсмя.
— Вярно. Времето лети, когато се забавляваш.
— Казах ти да не се приближаваш до госпожа Уотсън. Тя си харесва балона.
— Трябваше да измеря показателите й.
— О, ето я. — Една от тях посочи.
— Аз съм Николет.
Аз се обърнах и застанах лице в лице с починалата жена. Само дето вече не беше починала. Беше жива. И, ами, дишаща. Беше чудо!