![Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/3/mechove-v-grada-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Майналовски Сибин, Мирчев Василь
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Екопрогрес“
- ISBN: 978-954-2970-25-5
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
Спомни си, че се събуди около някакви храсти, легнал на парцали, а над него се бе провесил Котерис — неговият лечител и най-добър приятел.
— Предполагам, че ще се излекуваш, Кралю. Всички те мислят за мъртъв и така може би е по-добре. Бог те върна от оня свят и аз зная, че е за добро. Но тялото ти е пострадало тежко и ще е нужно много време, докато се възстанови. Трябва да се връщам в града, защото Питолия ще разбере за отсъствието ми и ще ме убие. Прав беше когато казваше, че Питолия е пратеничка на Минига — онези са сключили сделка с Дявола и той им е дал Сила. Тя е завладяла града ни и върши злини, изключително опасна е. Обрича на глад всички ни, освен нейните верни слуги, които е издигнала на пиедестал. Извикала е и някои от стражите на Отул. Всички искаме отново да се завърнеш, Кралю. Аз ще тръгвам и повече няма да идвам при теб. Вярвам, че ще се вдигнеш на крака и ще се върнеш, за да ни освободиш. Всички сме с теб.
И така Котерис си тръгна, оставяйки го сам, насред нищото. В почти безпомощно състояние, но жив.
Четири години Уктарис населяваше далечния град Модилур, където две години обитаваше малка каменна стая и работеше като чистач на улиците. Работата му бе лека, а заплащането — нищожно, защото цялото му тяло беше увредено от битката. През последните две лета той живееше при каменар на име Проладий и заедно с него дялкаха камъните за новостроящия се дворец на Модилур. За четирите години бе спечелил уважението на всички хора тук, та дори и на Краля на Модилур Кигий.
Сега обаче се намираше пред портите на Дурикс — градът, който бе управлявал в продължение на пет години, който му бе отнет от Питолия и който бавно отиваше в ръцете на Минига. Взе меча, изправи се и тръгна към главния портал.
Би могъл да използва силата си и да убие четиримата стражари, пазещи входната порта, но не биваше толкова рано да привлича вниманието на Кралицата — новината за дръзкото деяние би се разпространила светкавично и злата Питолия би имала достатъчно време да реагира на удара. Налагаше се Уктарис да прескочи високите и дебели крепостни стени без никой да го разбере и да влезе директно в двореца.
Можеше да мине единствено през Отвесния обелиск — стръмна и почти непроходима скала, от чийто връх щеше да опита да се добере до една от бойниците на крепостната стена.
Уктарис с бърза крачка заобиколи огромната и извисила се на петдесетина метра стена и достигна до Отвесния обелиск. Мушна меча си в кобура и започна да се изкачва по него. Хващайки се за малки камъни и стъпвайки върху тях, Кралят напредваше. Скалата бе доста стръмна, на места почти отвесна, но на десетия метър Уктарис се добра до малка спасителна ниша, като се свлече задъхан. Чувстваше слабостта на тялото си, което все още не се бе възстановило от кошмарната битка преди четири години, умората бе много по-силна от тогава, когато няколко пъти бе изкачвал същата скала.
Знаеше, че Бог е с него и че все още притежаваше Неговата сила, но дори и тя не би му помогнала при евентуално смъртоносно падане. Точно затова Уктарис бе безкрайно предпазлив при катеренето на стръмния и на места отвесен каменен обелиск…
Върхът изглеждаше все по-близо, все по-близо, а умората му като че ли отстъпваше място на силния стремеж да се добере до горе. Най-сетне, след около час изкачване, Уктарис покори Отвесния обелиск — строполи се задъхан на полегатия връх и задиша учестено, а струйките гореща пот течаха от зачервеното му лице.
Но целта приближаваше.
Уктарис се бе изправил и се готвеше за скок. Разстоянието от скалата до малката бойница бе около два метра. Войнът направи крачка назад, за да се засили — толкова му позволяваше полегатият връх на скалата — отскочи и се хвърли към квадратната дупка, представляваща бойницата — и за негово щастие попадна точно в набелязаната цел. Мечът му издрънча по здравите камъни.
Лежеше в тъмнината, вперил поглед в постройките на града. Ръцете му се бяха разранили от плъзгането по камъните, но той сякаш не усещаше тази болка. Пред погледа му, по пътечката под стената, обикаляха войници. Недалеч се издигаше кулата на двореца — висока каменна постройка с позлатен купол на върха й. Уктарис издебна момент, когато обикалящите войници се бяха отдалечили, шмугна се към пътеката, пресече я и скочи върху покрива на една двуетажна каменна къща.
— Ей! Кой е там? — извиси се глас отдолу, последван от множество стъпки.
Уктарис се засили и се приземи в задната част на къщата — в неголямо тъмно пространство между нея и крепостната стена. Изчака малко, докато се убеди, че няма опасност да бъде видян, след което стана и тръгна по тясната тъмна уличка, свърна по сводест тунел между каменните здания и се озова на по-голяма калдъръмена улица. Опасността някой от войниците на Кралицата да го забележи бе отминала напълно — сега бе част от населението на Дурикс. Уктарис тръгна смело покрай издаващите мизерия и нищета сгради, насочил се към двореца на Кралицата, въоръжен единствено с меча си.