Гробовни тайни [bg]

Кафето ми беше изстинало. Погледнах часовника си и видях, че бе почти един и половина. Намръщих се — след тревогата в гласа й вчера последното, което очаквах, бе да закъснее. Не бях сигурен от колко далече идваше, може би бе попаднала в задръстване. Взех менюто и започнах разсеяно да го разгръщам, като от време на време хвърлях поглед към входа.

Изчаках още петнайсет минути и след това набрах номера на мобилния й телефон. Поне даваше сигнал, което тук, в близост до тресавището, не беше гарантирано. Включи се гласовата й поща и чух гласа й: „Здравейте, аз съм Софи. Моля, оставете съобщение.“

Помолих я да ми се обади и затворих. Казах си, че може би съм объркал часа на срещата или тя е решила, че уговорката ни е за след час.

Но после мина два часът, а от нея нямаше и следа. Отново погледнах часовника си с тревога. Дори и нещо да я беше задържало, трябваше да ми се обади и да ме предупреди. Освен ако не беше решила да дойде с влака. Предположих, че ще пристигне с кола, но не я бях попитал. Бутнах настрани чашата с изстиналото кафе и отидох до бара.

— Можете ли да ми кажете кога пристига следващият влак?

Барманката погледна часовника, който висеше на стената зад гърба й.

— Следващият е чак след два часа — каза тя и ме се усмихна. — Дамата май закъснява.

Усмихнах й се любезно и отново се върнах на масата. Беше безсмислено да стоя тук и да чакам повече. Грабнах палтото си и излязох.

Докато вървях към гарата, която бе на стотина метра, слънцето се скри зад дебела пелена облаци, която излъчваше млечнобяла, разсеяна светлина. Гарата беше толкова малка, че нямаше дори каса, само два открити перона, свързани с мостче. Наоколо не се виждаше никого, но на една табела беше закачено разписание. Барманката беше права — в следващите два часа оттук нямаше да мине нито един влак. Явно единственият беше този, който бях забелязал, когато пристигнах. Очевидно Софи не бе дошла с него.

Но къде беше?

Наоколо беше съвсем тихо, само една гарга изграчи и се изви над главата ми. Стоях на края на перона, загледан в релсите. Бяха покрити с ръжда, само най-горните им части блестяха — доказателство за това, колко малко влакове минават оттук. Релсите бяха съвсем прави, извиваха се чак на хоризонта малко преди да изчезнат от погледа ми.

Ами сега?

Нямах представа какво да правя. Дори не знаех със сигурност защо съм тук. Пропътувах повече от триста километра, за да се срещна с жена, която не бях виждал от десет години, и ето че тя ми върза тенекия. Опитвах се да си внуша, че има някакво съвсем просто обяснение на случилото се, но не се получаваше. Когато ми се обади, Софи беше отчаяна. Ако знаеше, че ще закъснее, със сигурност щеше да ме предупреди.