Гробовни тайни [bg]

10

Тук-там все още се забелязваше лилавият цвят на пирена, но есента до голяма степен вече го бе заличила от пейзажа и бе покрила тресавището с мъртвото зелено и кафяво на зимата. Тресавището се простираше докъдето ми стигаше погледът, мрачно и брулено от вятъра. Орловата папрат, образувала големи острови, също бе започнала да умира и монотонността на пейзажа се нарушаваше само от огромните скали и непроходимите храсталаци.

Предишната година се бях озовал на отдалечен остров в Шотландия, който бе по-изолиран дори и от това самотно място, но природата там беше величествена и впечатляваща. Тази част на Дартмур беше мрачна и потискаща, макар че, да си призная, не бях обективен. Нямах хубави спомени от това място.

Небето обещаваше дъжд, но все още не беше заваляло. Слънцето пробиваше от време на време ниските облаци, осветяваше ярко пирена и храсталаците и след това отново изчезваше. Успях да пристигна от Лондон навреме, попаднах в задръстване само веднъж, когато влизах в магистрала номер пет. От много години не бях пътувал в този край, но си спомнях част от пътя, разпознавах селата, които бях забравил. След това стигнах до тресавището и като че ли се върнах обратно във времето.

Минах покрай пътни табели, на които бяха изписани имената на полузабравени селища, които извикваха в съзнанието ми стари, откъслечни спомени. Видях обраслите с трева останки на водното колело на старата калаена мина, където двойникът на Монк бе отвлякъл вниманието на медиите. Беше по-обрасло с растителност и по-малко, отколкото си го спомнях. Усетих как миналото ме обгръщаше, после пътят зави и в далечината се показа Черната скала.

Намалих скоростта и се загледах в нея. Въпреки че очаквах да я видя, тази гледка ме накара да си спомня за студените мъгли и полицейската лента, която плющеше на вятъра. След като отминах разклона, се отърсих от спомените си и продължих към мястото на срещата със Софи.

Олдуич се намира в края на тренировъчния полигон на Министерството на отбраната, който заема значителна част от националния парк. Военните използват мястото да се упражняват в стрелба и бойни действия. По-голямата част от него все още е достъпна за обществеността, освен в дните, когато се провеждат учения.

Днес не беше такъв ден. Минах покрай един предупредителен знак, но на него нямаше закачен червен флаг, който да сигнализира, че преминаването е забранено. Олдуич беше странно място, нещо средно между град и село. Не се беше променило много, в покрайнините му се забелязваха някои нови къщи, но центърът бе все така сив и непривлекателен. Покритите с дребни камъчета къщи създаваха у мен усещането, че се намирам в някой крайморски град, който гледаше към празното пространство на тресавището, напомнящо на неподвижно, зелено море.

Край мен бавно премина влак с два вагона, който се влачеше през тресавището, все едно бе останал без сили. Странноприемницата „При Лакомника“ се намираше недалеч от малката гара. Последния път, когато бях тук, кръчмата изглеждаше запусната и потискаща, но сега сламеният покрив беше сменен, а стените — прясно варосани. Поне някои неща се бяха променили към по-добро.