Нощният ловец [bg]

Просто беше прекалено. Очевидно фалшивото признание, насилието над моето светилище, а сега и Рита? Всеки човек си има някакви граници. Дори фалшив човек като мен. Обзе ме безпокойство, обърканост, зашеметеност, пристъп на хиперактивност и летаргия едновременно. Отидох до прозореца и погледнах навън. Вече беше тъмно и далеч там, над водата, някаква светлина се изкачваше в небето. При вида й един тих и злостен глас се надигна в мен, изплува отнякъде дълбоко в мен.

Луната.

Шепот в ухото ми. Дори не звук. Просто слабо усещане за присъствие, което изрича името ти сякаш съвсем отблизо. Много отблизо. Приближаваше може би. Без никакви думи, само сухо шумолене на не-глас, звук не-звук, затаена като дихание мисъл. Гласът отново ме застигна — мек звук, зазвънял до ухото ми. Извърнах се, макар да знаех, че няма никого и че това не е ухото ми, а моят скъп приятел в мен, доведен до съзнанието ми от бог знае какво и от луната.

Такава весела, бъбрива луна. О, колко много може да говори тя. А щом се опитвах да кажа, че времето не е подходящо, че е много скоро, че има други неща, които да свърша, важни неща — луната оборваше всеки мой довод с повече думи. Четвърт час спорих с нея, макар всъщност да нямаше отправен към мен въпрос.

Отчаях се, борех се с всички уловки, които познавах, и когато се провалих, направих нещо, което ме изуми и потресе до мозъка на костите ми. Обадих се на Рита.

— О, Декстър — каза тя. — Аз просто… изплаших се. Благодаря, че се обади. Аз просто…

— Зная — отвърнах, макар да не знаех, разбира се.

— Дали да не… как да ти… Ще минеш ли през къщи по-късно и просто… наистина бих искала да поговорим.

— Разбира се — отвърнах и след като се уговорихме да се видим у тях по-късно, се зачудих какво ли си е наумила. Насилие? Сълзи и обвинения? Обиди, изречени с пълно гърло? Чувствах се на чужда територия — можеше да се заплета в какво ли не.

Затворих. Цялата тази история отвлече вниманието ми почти за половин час, преди мекият вътрешен глас отново да пропълзи към мозъка ми с тихата настойчивост, че тази вечер е много важна.

Нещо ме привлече към прозореца. Ето го, там беше — огромното щастливо лице в небето, присмехулната луна. Дръпнах завесите и се извърнах, обиколих апартамента стая по стая, докосвах вещите, казвах си, че проверявам дали нещо не липсва, знаех, че нищо не липсва, знаех и защо не липсва. При всяка обиколка се приближавах все повече и повече до малкото писалище във всекидневната, където държах компютъра си. Знаех какво искам да направя и не исках да го направя, но накрая, четирийсет и пет минути по-късно, подтикът вече беше прекалено силен. Бях премного замаян да стоя прав и макар да мислех, че просто ще се отпусна върху най-близкия стол, а и понеже така или иначе компютърът беше тук, го включих и той тръгна…

„Ама още не съм привършил — помислих си, — не съм готов“.

Разбира се, това нямаше значение. Нямаше никаква разлика дали аз бях готов, или не. То беше готово.