Нощният ловец [bg]
- Автор: Линдсей Джеффри
- Серия: Декстър #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Елика Рафи
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нощният ловец [bg]». Краткое содержание книги:
Доколкото схващах ситуацията, когато се поддадох на онзи странен и нелеп импулс и целунах Рита, бях пресякъл някаква линия, която и двамата се бяхме споразумели да не прекрачваме. Станалото — станало! Нямаше връщане. По свой начин тази целувка беше акт на убийство. Във всеки случай, успокоявах се, като мислех така. Убил бях една старателно градена връзка, като я бях пронизал с езика си и я бях блъснал от скалата. Бум — и тя беше мъртва. Оттогава дори не се бях замислял за Рита. Беше си отишла, отнесена от живота ми поради някаква невнятна приумица.
А сега тя ми се обаждаше и за мое забавление записваше дишането си.
Защо? Дали искаше да ме накаже? Да ми прикачи прозвища, да натрие носа ми със собствената ми глупост, да ме накара да проумея неизразимостта на простъпката си?
Цялата тази история започваше ужасяващо да ме дразни. Закрачих из апартамента. Защо изобщо трябваше да мисля за Рита? В момента имах по-големи грижи. Рита беше просто като брада, като глупавия костюм, който носех през уикендите, за да прикрия факта, че съм човек, който върши неща, каквито сега правеше онзи другият, а аз — не.
Завист? Разбира се, подобно нещо беше неприсъщо за мен. Съвсем наскоро бях оставил всичко за известно време. Със сигурност в близко бъдеще нямаше да почна пак. Прекалено рисковано беше. Пък и нищо не бях подготвил.
И все пак…
Върнах се в кухнята и пернах главата на Барби. Трак. Трак, трак. Сякаш долових нещо. Някаква игривост? Дълбока и всеобземаща загриженост? Професионална завист? Не можех да кажа, а и Барби не говореше.
Просто беше прекалено. Очевидно фалшивото признание, насилието над моето светилище, а сега и Рита? Всеки човек си има някакви граници. Дори фалшив човек като мен. Обзе ме безпокойство, обърканост, зашеметеност, пристъп на хиперактивност и летаргия едновременно. Отидох до прозореца и погледнах навън. Вече беше тъмно и далеч там, над водата, някаква светлина се изкачваше в небето. При вида й един тих и злостен глас се надигна в мен, изплува отнякъде дълбоко в мен.
Луната.
Шепот в ухото ми. Дори не звук. Просто слабо усещане за присъствие, което изрича името ти сякаш съвсем отблизо. Много отблизо. Приближаваше може би. Без никакви думи, само сухо шумолене на не-глас, звук не-звук, затаена като дихание мисъл. Гласът отново ме застигна — мек звук, зазвънял до ухото ми. Извърнах се, макар да знаех, че няма никого и че това не е ухото ми, а моят скъп приятел в мен, доведен до съзнанието ми от бог знае какво и от луната.
Такава весела, бъбрива луна. О, колко много може да говори тя. А щом се опитвах да кажа, че времето не е подходящо, че е много скоро, че има други неща, които да свърша, важни неща — луната оборваше всеки мой довод с повече думи. Четвърт час спорих с нея, макар всъщност да нямаше отправен към мен въпрос.
Отчаях се, борех се с всички уловки, които познавах, и когато се провалих, направих нещо, което ме изуми и потресе до мозъка на костите ми. Обадих се на Рита.
— О, Декстър — каза тя. — Аз просто… изплаших се. Благодаря, че се обади. Аз просто…
— Зная — отвърнах, макар да не знаех, разбира се.
— Дали да не… как да ти… Ще минеш ли през къщи по-късно и просто… наистина бих искала да поговорим.
— Разбира се — отвърнах и след като се уговорихме да се видим у тях по-късно, се зачудих какво ли си е наумила. Насилие? Сълзи и обвинения? Обиди, изречени с пълно гърло? Чувствах се на чужда територия — можеше да се заплета в какво ли не.
Затворих. Цялата тази история отвлече вниманието ми почти за половин час, преди мекият вътрешен глас отново да пропълзи към мозъка ми с тихата настойчивост, че тази вечер е много важна.
Нещо ме привлече към прозореца. Ето го, там беше — огромното щастливо лице в небето, присмехулната луна. Дръпнах завесите и се извърнах, обиколих апартамента стая по стая, докосвах вещите, казвах си, че проверявам дали нещо не липсва, знаех, че нищо не липсва, знаех и защо не липсва. При всяка обиколка се приближавах все повече и повече до малкото писалище във всекидневната, където държах компютъра си. Знаех какво искам да направя и не исках да го направя, но накрая, четирийсет и пет минути по-късно, подтикът вече беше прекалено силен. Бях премного замаян да стоя прав и макар да мислех, че просто ще се отпусна върху най-близкия стол, а и понеже така или иначе компютърът беше тук, го включих и той тръгна…
„Ама още не съм привършил — помислих си, — не съм готов“.
Разбира се, това нямаше значение. Нямаше никаква разлика дали аз бях готов, или не. То беше готово.