Нощният ловец [bg]

Две позвънявания. Притворих очи. Поех дълбоко въздух. Отпусни се, момче. Три позвънявания. Издишах. Телефонният секретар се включи и прозвуча моето великолепно, изискано послание.

„Здравейте, в момента не съм у дома, но ще ви се обадя веднага щом се прибера, ако сте така любезни да оставите съобщение след сигнала. Благодаря ви“.

Великолепна интонация. Каква дълбочина! Настина велико послание, откъдето и да го погледнеш. Звучеше почти човешки. Много бях горд. Отново поех дъх, заслушан в мелодичния сигнал, който последва.

„Здравей, аз съм“.

Женски глас. Не беше Дебора. Единият ми клепач раздразнено трепна. Защо толкова много хора започват съобщенията си с „Аз съм“? Разбира се, че си ти. Всички го знаем. Кой, по дяволите, обаче си този ти? В моя случай изборът беше твърде ограничен. Знаех, че не е Дебора. Не беше и Ла Гуерта, макар че всичко е възможно. Значи оставаше…

Рита?

„Извинявай, аз…“ Дълбока въздишка. „Слушай, Декстър, съжалявам. Мислех, че ще ми се обадиш, но понеже не позвъни, аз просто…“ Още една дълбока въздишка. „Както и да е, искам да поговорим. Защото осъзнах… Искам да кажа — о, по дяволите! Можеш ли да ми се обадиш? Ако… ти знаеш“.

Не знаех. Изобщо нямах представа. Дори не бях сигурен кой се обажда. Настина ли беше Рита?

Отново продължително звънене. „Извинявай, ако…“ Много продължително мълчание. Две вдишвания и издишвания. Дълбоко вдишване и издишване. Дълбоко вдишване, после рязко издишване. „Моля те, обади ми се, Декстър. Просто…“ Продължително мълчание. Нова въздишка. И затвори.

Неведнъж през живота си съм имал усещането, че нещо ми липсва, някаква съществена част от ребуса, която всички други притежават, без да се замислят за това. Обикновено ми е все едно, понеже най-често става дума за удивително нелепи човешки неща като някое правило в маркираното пространство на бейзболното игрище или дали на първата среща да стигнеш до края.

В други случаи обаче имам чувството, че съм лишен от възможността да черпя от велико хранилище на сгряваща мъдрост, от богатство, което аз в някакъв смисъл не притежавам, но което другите чувстват толкова свое, че не изпитват нужда да говорят за него и дори не могат да го изразят с думи.

Ето, сега случаят беше такъв.

Трябваше, предполагам, да разбера, че Рита всъщност казва нещо много особено, че нейните премълчавания и заекването й са част от велико чудо, което всеки нормален мъж би доловил интуитивно. Аз обаче нямах и най-малката представа какво могат да означават те, нито пък как да ги проумея. Трябваше ли да преброя вдишванията и издишванията? Да измеря мълчанията и да съпоставя цифрите с библейски стихове, че да стигна до тайния код? Какво се опитваше да ми каже тя? А и защо всъщност изобщо се опитваше да ми каже нещо?