Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Купих още ключалки и убих известно време с упражнения. Установих, че всяка малко се различава от другите — по-хлабава или по-стегната, по-лесна за работа опипом или по-упорита. Видовете обаче не бяха безкрайно много и предполагах, че ги обединяват общи принципи. С достатъчно тренировки щях да се науча да разпознавам с пръсти с каква ключалка си имам работа и съответно по-бързо да се справя с нея.

Часовете се точеха мъчително бавно. Видях по новините, че президентът Никсън обявява изтеглянето на последните американски сухопътни войски от Виетнам. Не спомена за Камбоджа. Никой не го попита за това. Предположих, че предпочитат да ги лъжат. Както и да е, нямаше значение. Всеки идиот знаеше, че войната е изгубена. Радвах се, че съм се измъкнал и мога да приема, че е свършила. По-рано същата година в гуамските джунгли бяха открили един сержант от японската императорска армия, Шоичи Йокои. Мислел, че войната продължава и той все още воюва. „Хазукашинагара каете маиримашита“, заявил Йокои при завръщането си в Япония. „Завърнах се, въпреки че ме е срам“. Радвах се, че не съм като него. Отсега нататък щях да воювам единствено за себе си.

Привечер потеглих с Танатос за Кита-Сенджу. Бях по риза, панталон и обувки. Не носех нищо друго — нито чорапи, нито бельо. Сакът висеше на рамото ми, но бях скрил личните си вещи и парите от Миямото под матрака в хотела. Не особено находчиво скривалище, обаче камериерката щеше да се появи чак на другата сутрин и бях почти сигурен, че там всичко ще е в безопасност. Вече бях изгорил материалите за Мори. Бях залепил ключа от хотелската си стая зад казанчето в една тоалетна на метростанцията. С две думи, бях се освободил от всичко възможно.

Спрях на две преки от „Дайкоку-ю“ по посока на станцията. Ако се наложеше да си плюя на петите, исках да имам известна преднина, за да мога да се поотдалеча, преди да се метна на мотора. С една монета развъртях болтовете на регистрационния номер и го свалих. Едва ли някой щеше да забележи отсъствието му. Така или иначе, повече се опасявах после някой да не си го спомни.

Бавно започнах да обикалям квартала. В единия край на маршрута си зървах отдалеч къщата на Озава, а в другия — „Дайкоку-ю“. Правех всяка обиколка за двайсетина минути, за да не дам на хората възможност да се зачудят кой и защо се мотае край домовете им. Вече знаех, че Озава куца, и бях сигурен, че винаги минава за банята напряко, а не по главния път, което улесняваше пресрещането му. Надявах се да не се наложи да го правя дълго. Въпреки мерките, които бях взел, не можеше да се каже, че съм напълно незабележим, и макар да се съмнявах, че някой ще ми обърне внимание, с времето поведението ми щеше да започне да прави впечатление.

След два часа по улицата на Озава зави тъмна кола със завеси на прозорците. Трябваше да е той — в квартала едва ли живееше друг със служебна кола и шофьор. Добре, беше се прибрал. Сега оставаше само наистина да има навик всяка вечер да ходи в сенто. Използвах момента да се отбия в една уличка и да се изпикая. Нарочно не бях пил вода, защото бях наясно, че няма да имам много възможности да се облекча, докато го чакам, но след като го бях видял, изведнъж ме обзе нервност, а от бойния си опит знаех, че трябва да я свърша тази работа.