Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
И Степан, и брат му Аврам, и баща му Яков бяха подавали на три пъти документи. И трите пъти получаваха отказ по най-невероятни причини. През Втората световна война Яков беше служил в Червената армия и властите твърдяха, че са му известни държавни тайни, които преди четиридесет години изобщо не бяха съществували. При което вратите се затръшнаха. А когато Степан и още четиридесет-петдесет негови приятели и познати организираха своята малобройна, но бурна демонстрация, тайната полиция ги разгони. Арестуваха само него — Степан Яковлевич Крамер.
Нещата се затегнаха още повече от това, че баща му бе затварян в Гулаг — сталинските концлагери, при това по обвинение едва ли не, че е евреин, а пък не е попаднал в нацистки концлагер. Макар с много труд и умели маневри Яков Крамер да бе успял да се уреди на работа в едно от престижните издателства — „Прогрес“, сега над него бе надвиснала опасност. Въпреки че на три пъти бе подавал молба за изселване, му разрешиха да продължи да работи — повечето хора ги уволняваха моментално щом внесат документи за напускане на страната. Бяха го заплашили обаче, че ако още веднъж кандидатствува, ще го уволнят. При това в Русия не се предвиждаха помощи за безработни.
Някои хора бяха доволни, даже щастливи да живеят в Съветския съюз, но семейство Крамер не беше сред тях.
Степан седеше на нара, облегнат на излющената стена, и четеше на съкилийника си Анатолий Иванович Фьодоров. Фьодоров беше грубоват, висок, мускулест, неграмотен, но обичаше да си говорят. Степан го харесваше. Беше успял да изцеди от него житейската му история. Първо Фьодоров бил войник в Афганистан, където по неговите собствени думи преживяното го накарало да прогледне. След това работил като монтьор в някаква автоработилница, където го хванали за далавери — работел частно. Фьодоров беше третият поред съкилийник на Степан. Първите двама май бяха „слушалки“, т.е. провокатори, поставени само с цел извличане на информация, заради която да бъде обвинен впоследствие. Но Фьодоров беше различен. Седмици наред той само най-бегло се заинтересува от „престъплението“ на Степан и през цялото време се самообвиняваше. Очевидно управниците на затвора правеха всичко възможно да провокират политическите затворници и след време, ако опитите им излезеха несполучливи, се отказваха. Фьодоров беше грубоват, но иначе умен и много обичаше Степан да му чете поезия.
Степан четеше на глас:
Впери очи в тавана, после погледът му обходи стените, мивката и клозетната чиния, спря се за малко на Фьодоров, който в този момент се усмихна.
— Това кой го е написал? — попита той.
— Некрасов, „Кой в Русия живее добре?“.
— А-а, страхотно е. Я пак го прочети.
Степан започна отначало, а когато свърши, Фьодоров допълни:
— Отговорът, приятелю, е: никой.
— Анатолий Иванович, мисля, че нито аз, нито ти бихме могли да кажем що е щастието.
След няколко седмици Фьодоров за малко не бе убит в една затворническа кавга по време на вечерята. Спаси го Степан.
Фьодоров беше предизвикал един дребен мошеник, който неизвестно как се бе сдобил с нож. Надзирателите нещо си говореха в другия край на трапезарията. Изневиделица на Степан му проблесна стоманено острие и той се хвърли върху нападателя, при което онзи изгуби равновесие за няколко секунди, които се оказаха достатъчни Фьодоров да се изправи и да го отблъсне.
— Благодаря ти — засмя се Фьодоров. — Много съм ти задължен.
По веднъж на ден на затворниците беше разрешено да се занимават с физически упражнения, т.е. да се разхождат или да тичат по оградения покрив на затвора, охранявани от надзирателите. Обикновено Фьодоров използуваше времето, за да каже на Степан онова, което се страхуваше да му каже в килията. Страхуваше се, защото се знаеше, че надзирателите подслушват на вратите.
— И брат ти ли е наивен като тебе? — попита Фьодоров, задъхан от тичането.
Степан тичаше до него с лекота.
— Наивен ли? Брат ми е чист. Той е умен, не се забърква в политиката. Какво искаш да кажеш с това „наивен“?
— Дърво, което пада, без да се чуе, че е паднало — отговори му Фьодоров. — Може да си протестираш до посиняване, но ако никой не чуе протеста ти, все едно че нищо не си казал. Ако искаш да ти разрешат да напуснеш страната, трябва да накараш хората да чуят протеста ти.
6
Н. А. Некрасов, „Кой в Русия живее добре“, прев. А. Жаров, С. Русакиев, Г. Веселинов, Народна култура, 1959 г. — Бел.прев.