Тебеширения човек [bg]

− Мърфи… — отговорих аз. — Избягал е.

− О, не! — Майката на Хопо вдигна длан към лицето си.

Той самият само стисна каишката по-здраво.

− Мамо, трябва да го потърсим — казах аз.

− Еди… — започна да възразява тя.

− Моля те! — настоях.

Виждах как се колебае. Не изглеждаше никак щастлива. Чертите й бяха бледи и напрегнати, но все пак бяхме на погребение. Татко я докосна по ръката и леко кимна.

− Добре — въздъхна тя. — Идете да го търсите. Ще ви чакаме в залата на общината.

− Благодаря.

− Хайде, бягайте.

Хукнахме по пътя, като подвиквахме името на кучето, от което нямаше особена полза, защото Мърфи бе почти глух.

− Дали да не проверим първо у вас? — предложих.

− Става — отвърна Хопо.

Тяхната къща се намираше в един от по-старите квартали. Навремето бе служила за общинско жилище, но почти всичките й обитатели вече се бяха изнесли в собствени домове.

Тогава не се замислях особено, но вероятно това бе причината никога да не се събираме у Хопо. Останалите живеехме в доста големи къщи. Нашата бе старомодна и се нуждаеше от ремонт, но все пак беше на хубава улица, с дървета по тротоарите и всичко останало.

Тази тук бе сбутана в задънено място, вечно пълно с полуразглобени коли, мърляви дечурлига и лаещи кучета. От прозорците й висяха пожълтели мрежи против комари, мазилката бе олющена, а на моравата отпред се мъдреха пукнати саксии, няколко градински джуджета и едно продънено кресло.

Вътре цареше същият хаос. Мина ми през ума, че като за чистачка майка му не поддържа собствения си дом особено чист и подреден. Предметите бяха струпани на всевъзможни необичайни места. Кутии със зърнени закуски образуваха пирамида върху телевизора в хола, в антрето имаше камара от рула тоалетна хартия, а върху кухненската маса бяха наредени промишлени опаковки с белина и други препарати. Носеше се и силна воня на куче. Аз обичах Мърфи, но мирисът не бе сред най-приятните му качества.

Хопо обиколи къщата, надникна и в задния двор, накрая се върна и поклати глава.

− Добре — казах. — Да проверим в парка. Може да е отишъл първо там.

Той се съгласи, но виждах, че в очите му напират сълзи.

− Никога не го е правил преди.

− Всичко ще е наред — уверих го. Което беше глупаво, защото нищо, абсолютно нищо не беше наред.

Намерихме кучето свито под един храст, недалеч от детската площадка. Навярно бе потърсило там убежище от дъжда, който вече се лееше като из ведро. Косата на Хопо висеше на мокри кичури, а моята риза бе залепнала за гърба. Обувките ми също джвакаха на всяка крачка.

Отдалеч изглеждаше, че Мърфи просто спи, но щом доближихме, видяхме мъчителното повдигане на широките му гърди и чухме хрипливото му дишане. Наоколо имаше повръщано. Навсякъде. Но не нормално, а гъсто, смолисто и черно заради примесената кръв. И отрова.

Още помня мириса, носещ се от животното, и изражението на големите му кафяви очи, щом приклекнахме до него. Те бяха толкова объркани. И същевременно благодарни. Сякаш вярваше, че ей сега ще оправим всичко. Но ние бяхме безсилни. За втори път този ден научих, че има неща, които не можеш да промениш.