Скитник броди по света

Беше настъпила нощ. Баща ми спеше на двора, а ние с майка ми — в собата, когато дочух покрай плетището много гласове и един мъж да вика силно: «Ставайте бе, Филипополис гори!»

Изскочих навън и понеже беше тъмно, а множеството — голямо, загубих от очи родителите си, а не можех и да ги чуя, защото хорската глъч беше голяма. Накрай селото, откъм западната му страна, имаше едно възвишение, покрито с морави и шубраци, там пасяхме козите си. Нататък се юрнахме всички. Като стигнахме хълма, някои се заплетоха из шубраците, но аз познавах тука всяка тревника и стигнах бързо до билото. Неколцина бяха ме изпреварили, в тъмнината не можах да ги позная от нашите ли бяха, или от православните. Не ми беше и до разпознаване, защото гледката, дето се изпречи пред очите ми по посока на Филипополис, ми взе дъха. Между трите хълма се въземаше към небето едно огнено зарево. Из това зарево подскачаха от време на време огнени езици, извити като смоци, кога се готвят да скочат въз някого. Според заревото можеше да се предполага, че целият Филипополис е обхванат от огън.

— Утре и ние ще горим така! — обади се един мъж и аз познах, че този глас е на Никодим, старейшината на нашето село.

— Дяволът си няма работа! — отговори му един от нашите. — В тоз дяволски може ли да се случи? — Щом е дяволски, да върви по дяволите, нека палят туй наше село, да изгори до сламка!

— А преди да изгори, знаеш ли какво ще се случи? — запита тогава старейшината. — Иде ли ти наум?

— Че какво толкоз ще се случи? Ще ни изтрепят!

— Но преди да прережат гръкляна ти, въшко такава — наежи се старейшината, — ще опозорят пред очите ти жена ти и двете ти дъщери! Да гледаш и да се недагледаш! Туй нещо не ти ли иде наум?

Оня не отговори. Настъпи голяма тишина. Всички гледаха как Филипополио гори и мълчаха.

— Хайде де, защо не приказвате! — изведнъж кипна сърдито старейшината. Той беше служил в Калояновата войска доскоро и си го биваше, можеше теле да понесе на гърба си, а пък какви мустаци имаше! Дълги по една педя и не гн сучеше, а гн държеше по краищата разперени като ястребови криле. Като го видех, не можех да му се нагледам, а пък баща ми казваше, че главата му е една хралупа, пълна с дяволи.

— Какво да приказваме! — обади се този път баща ми. — Няма го нашия Учител и ние не знаем как да постъпим. Ние сме против проливането на кръв макар че мнозина наши помагаха на Асеня срещу викнтийците.

— А бе твоята е лесна! — засмя се подигравателно старейшината. — Твоята жена е само кожа и кости нея могат да отминат, но на вашия Васил и булката и двете му щерки ловят окото. Тях няма да отминат Тях ще ги позорят пред него, докато очите му изхвръкнат. А после него и му ще заколят, а двете му щерки ще вземат със себе си, та и други рицари от войската им да ги опитат!

— У бре! — изписка една жена. — Устата ти да онемее!

Това беше Василица, жената на Васил

— Силни сте в приказките, мърши такива! — продължи стареишината. — Ама като дойде време честта на жените и дъщерите си да вардите, добитъка си да опазите — никакви ви няма!