![Кръвта на другите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/2/9/krvta-na-drugite-bg-download.jpg)
Кръвта на другите [bg]
- Автор: де Бовуар Симона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-418-3
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: История
Электронная книга - «Кръвта на другите [bg]». Краткое содержание книги:
— Има нещо ново в отношенията ми с Елен — обявих един ден.
— Така ли? — каза Мадлен равнодушно.
Бях се опитвал да я държа в течение на тази история, но всеки път, когато й разказвах за нея, тя сменяше темата.
— Да. Накрая все пак преспахме.
— Никога не съм мислила, че ще ми бъдеш верен цял живот — каза Мадлен.
Тя лично не се бе церемонила с мен; не бях нарушил никакъв ангажимент към нея; и все пак се чувствах неудобно. Сигурен бях, че новината й е неприятна. Няма думата, мислех раздразнено. Несъмнено и сама го съзнаваше; затова не казваше нищо. Дори впоследствие като че ли забрави всичко, което й бях разкрил. За Мадлен нищо никога не беше нито съвсем вярно, нито съвсем невярно; тя се възползваше от това двусмислие и плуваше равнодушно в тези несигурни води. Искаше от мен само да не я принуждавам да гледа в лицето съществуването на Елен. От своя страна Елен никога не говореше за Мадлен. Двете се пренебрегваха така окончателно, че нерядко ми се струваше странно да мисля и за едната, и за другата. Елен вървеше до мен, здраво стъпила на краката си, богата със собствените си спомени, устремена към едно-единствено бъдеще — в тази пълнота не оставаше никакво място за Мадлен. А Мадлен в хотелската си стая с миризма на препарат против насекоми представляваше също такава непробиваема пълнота, от която Елен бе абсолютно прокудена. Така както всяка бе погълната от себе си, те бяха по-разделени от две мъглявини на двата края на Вселената, от две раковини, залепнали от двете страни на крайбрежна скала. Само че аз бях там, присъствах и с едната, и с другата, принуждавах ги да съществуват заедно.
— Не те ли плаши това? — казах на Марсел. — Като си помислиш, че моделираш живота на друг човек, пряко волята му.
Седяхме в малък ресторант на авеню „Клиши“; хапвахме кървавица с юфка. Марсел носеше овехтял костюм и за да прикрие ризата си, бе сложил норвежко шалче с угаснали от прахта цветове. Той поклати едрата си глава.
— Но аз не искам нищо от Дениз. Тя може да живее, както реши.
— Добре знаеш, че това не е истина. Тя не може да реши да станете богати, не може да реши да се прочуеш, не може да реши да я обичаш.
В края на краищата бяха напуснали голямото голо ателие и наели на седмия етаж гарсониера с причудлива форма, чийто таван представляваше широка стъклена плоскост, а стените бяха почти изцяло изядени от прозорците. Въздухът влизаше отвсякъде; стените сълзяха от влагата. „Всяка сутрин губя един час, за да запаля печката — ядосваше се Дениз. — И въпреки това цял ден тракаме със зъби.“
— Все някак може да се оправи — каза Марсел.
— Удобно е да казваш на другите да се оправят.
— Защо? Аз как се оправям? — каза Марсел.
— Това си е твой проблем. Ти си ти, не си Дениз. А как тя се оправя, си е нейна работа. Но за света, в който я принуждаваш да живее, отговорен си само ти.
Марсел наблюдаваше с интерес една дебела руса проститутка, която бързаше да си изяде наденичките, преди да се изкачи на Монмартр при богатите си клиенти. Като че ли не ме слушаше. Но знаех, че ме чува.
— Хората са свободни — казах аз, — но само всеки за себе си. Не можем да накърняваме тяхната свобода, нито да я предвидим, нито да я изискваме. Точно това ми е толкова мъчително. Стойността на човека съществува само за него, не за мен. Аз имам достъп само до външното у него. И за него не съм нищо друго, освен нещо външно, някаква нелепа даденост. Даденост, каквато дори не съм избирал да бъда…
— Хайде, успокой се — каза Марсел. — След като дори не избираш, няма смисъл да се стягаш.
— Не избирам какъв да бъда, но съм. Отговорна за себе си нелепост, ето това съм.
— Все трябва да си нещо.
— Но можеше да съм друго. Без теб Дениз би имала друг живот.
— Какъв живот? — попита Марсел. — Животът на всички ни е провален.
— Ако беше продължил да рисуваш…
Той ме прекъсна.