Раково отделение

Ефрем не отговори. Бе му досадно, че онзи бе успял да се измъкне толкова ловко. Защото, ако чуеш думата «идея», по-добре е веднага да запушиш устата си.

Разтвори книгата и отново заби поглед в нея. Искаше да си изясни как да отговори правилно на този измъчващ го въпрос.

— А за какво се разказва в книгата? — попита Сибгатов, отново прекъснал играта на дама.

— Ето за какво… — Подуев зачете първите редове. — «Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя…»

Но му бе трудно да чете на глас и затова, облегнал се на възглавниците, той започна да преразказва на Сибгатов прочетеното със свои думи, стараейки се да не пропусне нищо:

— С една дума, обущарят се пропива. Вървял веднъж пиян и когато видял замръзналия Михайло, го прибрал. Жената го наругала — защо си домъкнал още един готованец. А Михайло започнал да работи, без да подгъне крак, и скоро надминал в шиенето обущаря. Веднъж, през зимата, дошъл господарят със скъпа кожа и заповядал: ботушите да бъдат по крака, да са удобни и да не се разшиват. А ако обущарят изхаби кожата, със собствена да направи ботушите. Едва онзи си отишъл, и Михайло започнал някак странно да се усмихва, сякаш зад гърба на господаря видял нещо. Разкроил после кожата, но я изхабил — вече не можело да се направят ботуши с кант, а само пантофки. Обущарят се хванал за главата — с една дума, какво си направил, сега ще ме погубиш. А Михайло отговаря: човек се запасява за цяла година, а не знае, че може да не изкара до следващия ден. И наистина, насред пътя господарят се гътнал и господарката изпраща при обущаря слугинчето с молба да не шият ботуши, а пантофи. За мъртвия.

— По дяволите! Това са някакви врели-некипели! — възмутено се обади Русанов. — Нима не може да се пусне друга плоча? От километър се усеща, че това не е нашият морал! И с какво живеят хората там?

Ефрем престана да разказва и се обърна с натежал поглед към плешивия. Той не бе забравил, че онзи едва не отгатна какъв е отговорът. В книгата бе написано, че хората трябва да живеят не с грижата за себе си, а с любовта към ближния, а хилавият бе казал — в името на общественото благо.

Така и излизаше.

— С какво живеят? — Ефрем смътно долови, че това на глас не се изговаря, защото му изглеждаше някак си неприлично. — Казано е с любов…

— С лю-бов?… Не, това не е нашият морал! — блеснаха очилата със златните рамки. — Слушай, кой е написал това?

— Какво? — изръмжа Подуев, защото го отклоняваха от същността.

— Кой го е написал, питам? Авторът? На първа страница е написано, виж…

Кому бе нужна някаква си фамилия? Какво общо имаше тя с болестите им, с живота и смъртта им? Ефрем нямаше навик да чете по книгите кой е писателят, а дори и ако прочетеше името, веднага го забравяше.