Раково отделение

Но успокоението скоро го напусна. Лекарката си отиде, а подутината продължаваше да стърчи под челюстта и да му пречи да движи главата си, а всеки от болните бе зает със собствения си проблем; ето че предлагаха на един от тях да оперират здравата му шия. Нима е толкова зле?

Онзи ден, влизайки в болничната стая, Павел Николаевич не можеше да си представи, че толкова бързо ще се почувства свързан с тези хора.

Та нали разговорът се въртеше около поразената шия; освен него още двама страдаха от нея.

Хенрих Якобович много се разстрои. Слушаше всички съвети, които му даваха, и се усмихваше смутено. Всички го убеждаваха как да постъпи, само той не виждаше ясно положението си (другите също смътно виждаха собственото си състояние). Бе еднакво опасно и с операция, и без нея. Федерау беше видял доста неща тук, в клиниката, още миналия път, когато бяха лекували с рентгенови лъчи долната му устна, както сега лекуваха Егенбердиев. Оттогава струпеят на устната първо подпухна, а после изсъхна и падна, но той разбираше защо оперират шийните жлези; правеха го, за да спрат по-нататъшното разпространение на рака.

Но ето Подуев два пъти го бяха оперирали и с какво му помогнаха?

Ами ако рака вече го няма?

За всеки случай трябваше да се посъветва с жена си и особено с дъщеря си Хенриета, най-образованата и решителна в цялото семейство. Но той заема легло и клиниката няма да изчака да се размени някаква си кореспонденция (а от гарата до тяхното селище, което се намираше в далечната степ, има превоз само два пъти в седмицата, и то само при положение, че времето е хубаво). Да се изпише и да отпътува вкъщи, за да се посъветва, бе много трудно, по-трудно, отколкото можеха да си представят лекарите и онези от болните, които толкова лесно решаваха чуждите проблеми. За това бе нужно да се отчисли от местната градска военна комендатура, а толкова трудно бе успял да си издейства отпускно свидетелство, и да замине; отначало, облечен в тънкото палто и обут в почти летни обуща, да се добере с влака до малката гара, а там да облече шубата и да обуе валенките, оставени на съхранение при добри непознати хора (там времето не бе като тук; свирепите ветрове и зимни студове още продължаваха), и да се тресе още сто и петдесет километра до своето МТС и може би не в кабина, а седнал в каросерия; и веднага, пристигнал вкъщи, да напише молба до областната комендатура, после да чака две-три седмици разрешение за ново пътуване; когато го получи, отново да моли да го освободят от работа; но тогава снеговете ще започнат да се топят, пътищата ще се разкалят и едва ли ще може да се намери някакъв превоз; на малката гара, на която само два пъти в денонощието спират влакове, трябваше отчаяно да преследва поредния кондуктор, за да го качи; пристигнал отново тук, пак трябваше временно да се зачисли в комендатурата, а след това да чака няколко дни да се освободи легло в клиниката.