Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Ефрем избра най-краткия разказ и го прочете. Замисли се, а после изпита желание да го прочете още веднъж. След като го прочете, отново се замисли.
Същото се повтори и със следващия разказ.
Тогава угасиха лампите. За да не откраднат книгата и за да я намери по-лесно на сутринта, Ефрем я пъхна под дюшека си. После разказа на Ахмаджан старата басня как Аллах бе определил годините на живота и колко се паднали на човека (впрочем той не вярваше в това, защото не можеше да си представи, че може да съществуват ненужни години, когато човек е здрав). А преди да заспи, отново се замисли върху прочетеното.
Само нетърпимото главоболие му пречеше да мисли.
На следващия ден, петък, сутринта бе мрачна и както всяка болнична сутрин — тежка; всяка сутрин започваше с тежките речи на Ефрем. Ако някой се осмелеше да изрази някаква надежда по отношение на бъдещето, Ефрем веднага охлаждаше ентусиазма му, но сега нямаше желание нито да става, нито да си отваря устата; настани се удобно в леглото и се надвеси над снощната книга. Почти нямаше смисъл да се мие, защото калъпът от бинтове му пречеше да намокри дори бузите си; закуската можеше да се изяде в леглото, а днес нямаше визитация на хирурзите. Бавно прелиствайки дебелите шумящи страници, Ефрем, след като мълчаливо прочетеше поредния разказ, се замисляше.
Минаха лекарите по облъчването, напери се очилатият със златните рамки, но после, минута преди да му бият инжекцията, се уплаши и млъкна; Костоглотов, както винаги, излизаше от стаята и се връщаше; изписаха Азовкин, който се сбогува и присвил се с ръка на корема, си отиде; някои от пациентите ги извикаха за преливане на кръв и за рентген. Но Подуев така и не стана: мълчаливо четеше. С него разговаряше книга, която не приличаше на никоя друга.
Бе изживял цял живот, а никога не бе държал в ръцете си такава сериозна книга.
Макар че едва ли щеше да започне да я чете, ако не лежеше на това болнично легло и не усещаше постоянната болка в шията, резонираща в главата му, защото тези разкази не биха приковали на едно място здравия.
Още предишната вечер на Ефрем направи впечатление заглавието «С какво живеят хората». Когато го видя, си помисли, че сякаш самият той го е измислил. Разхождайки се между леглата, неговите мисли през последните седмици бяха насочени именно към въпроса с какво живеят хората.
Разказът не бе малък, но още от самото начало се четеше леко и намираше отзвук в душата:
«Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя и затова прехранваше семейството си благодарение на занаята си. Хлябът беше скъп, а изработеното от него се плащаше евтино; каквото получеше, с това се издържаше. Имаше обущарят една шуба за него и за жена му, а и тя цялата бе изпокъсана от носене.»
Всичко това му бе близко, а и по-нататък — също: самият Семьон бе сух и жилав, чиракът Михайло — слабоват, а господарят:
«… като човек от другия свят: червена мутра, налята като на бик шия, целият сякаш излят от чугун. От такъв живот как да изглежда другояче, от такъв и смъртта се бои.»
Бе виждал доста такива и Ефрем: Каращук, началникът на каменовъгления тръст, бе същият, и Антонов, и Чечев, и Кухтиков. А и самият Ефрем не бе ли започнал да се стреми към такъв живот?
Бавно, попивайки всяка дума, Подуев прочете целия разказ до края.
Това се случи преди обяд.
На Ефрем не му се искаше нито да стане, нито да говори. Сякаш нещо бе влязло в душата му и бе я преобърнало. Там, където по-рано бяха очите, сега ги нямаше; същото се отнасяше и за устата.
Първата груба стружка от Ефрем смъкна болницата, а сега вече всеки можеше да го рендосва като дървен труп.
Останал както си беше — облегнал се на възглавницата и свил колене, върху които лежеше затворената книга, Ефрем гледаше в отсрещната бяла стена. Денят отвън бе, както и преди, мрачен.
На отсрещното легло лежеше, заспал веднага след инжекцията, белоликият курортист, завит с две одеяла заради треската, а на съседното Ахмаджан играеше със Сибгатов на дама. Разговаряха помежду си на руски, защото техните родни езици малко си приличаха. Сибгатов бе заел такава поза, която не изискваше от него да свива болния си гръб. Той бе още млад, но темето му бе започнало да олисява.