Раково отделение

Но на такива «леки» Подуев бе успял да се нагледа в клиниката, затова и не се появи на определената дата. Изпратиха му по пощата писмо с молба да се яви колкото се може по-бързо, но той не отговори. Въобще бе свикнал да не се задържа дълго на едно място и заради едната шега бе способен да се остави да го завеят ветровете в Колима или Хакасия. Никъде нищо не го задържаше: нито имущество, нито квартира, нито семейство; обичаше единствено свободния живот и да има пари в джоба. А от клиниката продължиха да изпращат писма, в които вече пишеха, че ако сам не се появи, ще го докарат с милиция. Ето каква власт имаше раковият диспансер дори над онези, които въобще нямаха рак!

Ефрем бе принуден да се подчини. Разбира се, би могъл все още да не се съгласява, но Лев Леонидович опипа шията му и силно го наруга за закъснението. Разрязаха шията му от двете страни, както се посичат, разчиствайки сметките си, апашите, и Подуев дълго остана на легло с бинтована шия, а когато го изписаха, лекарите клатеха глава.

Но от предишния волен живот той не намери и следа: вече не му харесваха нито работата, нито компаниите, нито водката, нито цигарите. Шията му, вместо да оздравее, непрекъснато го тормозеше: нещо в нея звънтеше, стягаше го, пронизваше и болката отекваше дори в главата му. Болестта сякаш пълзеше по шията му и той чувстваше вече болката едва ли не в ушите си.

И когато преди месец отново се върна в старото здание от сиви тухли с дълбоки красиви фуги, стъпи върху полираното от хиляди стъпки крило, заобиколено с тополи, и хирурзите веднага го окръжиха като роднина, а той отново облече болничната пижама на ивици, настанен в същата стая, близо до операционната, с прозорци към задната част на оградата, и очакваше новата операция, трета по ред, Ефрем Подуев повече не можеше да лъже себе си: бе осъзнал, че има рак.

Сега, стремейки се вече към равенство, той започна да убеждава и съседите си, че имат рак и че никой няма да се измъкне от тук жив; че дори и да излязат, ще бъде временно, защото са осъдени да свършат именно в тази клиника. Говореше го не защото изпитваше удоволствие да ги мъчи и да слуша как стенат и хленчат, а защото искаше повече да не лъжат, а да казват истината.

Направиха му третата операция, която бе по-дълбока и болезнена. Но след като започнаха да го превързват, кой знае защо, лекарите не бяха весели, а мънкаха помежду си не на руски и го омотаваха все по-стегнато и с повече бинтове, съединявайки сякаш нарочно ведно главата и тялото му. И болката, която пронизваше главата му, ставаше все по-силна.

И така, имаше ли смисъл да се преструва? След като бе приел, че има рак, трябваше да продължи и по-нататък; да приеме онова, което следваше, пред което бе затварял очите си близо две години: че му е време да умре. Изречено със злорадство, дори звучеше по-добре от безличното: да си отиде от този свят.