Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Един от най-досадните недостатъци на човечеството бе този, че хората почти никога не успяват в средата на жизнения си път да сменят рязко професията си.
По време на визитация обикновено вървяха трима или четирима: Лев Леонидович, тя и ординаторите. Но преди няколко дни Лев Леонидович замина за Москва на някакъв семинар, чиято тема бе за операциите на гръдните ракови клетки. И без самата да знае защо, тази събота тя се изкачи на втория етаж съвсем сама, без лекуващия лекар и сестрата.
Дори не влезе в болничната стая, а тихо застана до процепа на вратата, облегната на касата. Позата й бе съвсем момичешка; само млада девойка може така да се облегне, знаейки, че така изглежда по-добре, отколкото да стои строго изправена.
Загледа се какво прави Дьома. Опънал върху одеялото болния си крак, той бе сгънал здравия — върху него, като на масичката, лежеше книгата, на която бе направена някаква фигура от четири дълги молива; Дьомка я разглеждаше и навярно още дълго не би обърнал внимание на останалите, ако не го извикаха. Той вдигна главата си и взе в ръка моливите.
— Какво искаш да построиш, Дьома? — печално попита Евгения Устиновна.
— Теорема! — бодро, излишно високо отговори той.
Но двамата внимателно се гледаха и бе ясно, че зад думите им се крие нещо друго.
— Време ли е? — попита той, но вече не толкова бодро.
Тя кимна с глава.
Помълча, без да променя позата си, която бе избрала повече заради умората си.
— Я по-добре да те прегледам.
Винаги изпълнителният Дьома този път възрази по-оживено от обикновено:
— Людмила Афанасиевна вчера ме прегледа! Каза, че са нужни още сеанси за облъчване!
Евгения Устиновна отново кимна. Лицето й изглеждаше някак печално изящно.
— Добре, но аз все пак ще те прегледам.
Дьома се намръщи. Той махна учебника по стереометрия, отмести се, за да направи място и разголи болния си крак до коляното.
Евгения Устиновна седна на леглото и дръпна ръкава на халата и на роклята до лактите. Тънките пръсти започнаха да опипват крака на Дьома.
— Боли ли? — непрекъснато питаше тя.
— Да, да — потвърждаваше той намръщено.
— През нощта усещаш ли крака си?
— Да, но Людмила Афанасиевна…
Евгения Устиновна поклати разбиращо глава и го потупа по рамото.
— Добре, приятелче. Може да те облъчват.
Отново размениха погледи.
В стаята стана съвсем тихо и се чуваше всяка, дори и тихо произнесена дума.
Евгения Устиновна стана и се обърна. Близо до печката трябваше да лежи Прошка, но той вчера вечерта се премести на леглото до прозореца (макар да съществуваше поличба, че не трябва да се заема леглото на онзи, който е тръгнал да умира), а неговото място бе заето сега от невисокия, светлорус Хенрих Федерау, не съвсем нов пациент, защото вече три дни чакаше настанен направо на стълбището. Сега той стана, опъна ръце по шевовете и почтително погледна Евгения Устиновна, която бе по-висока от него.
Хенрих бе напълно здрав! И нищо никъде не го болеше. След първата блестяща операция той бе излекуван, а бе се появил отново в раковото отделение не защото имаше някакви оплаквания, а от прекалена акуратност: просто изпълняваше написаното в картона му — да се яви на проверка на 1 февруари 1955 година. И бе дошъл отдалеч, минал по трудни маршрути и на няколко пъти се бе прекачвал на различни превозни средства, но пристигна не на 31 януари или на 2 февруари, а именно на 1 февруари с точността, с която луната се появява в определения период на затъмнение.
И отново го настаниха, кой знае защо, в стационара.
Днес той много се надяваше, че ще го пуснат да си отиде.
Влезе върлинестата Мария с угаснал поглед, носеща кърпа. Евгения Устиновна избърса разголените си до лактите ръце и в тишината дълго разтрива с пръстите си шията на Федерау, а след като го помоли да се разкопчае — направи същото и върху ключицата и мишниците му.
— Всичко е добре — ласкаво каза тя, опипвайки и долната му челюст. — Ще направим още една малка операция и си готов!
— Какво? — пребледня Федерау. — Защо е необходимо, след като всичко е наред, Евгения Устиновна?
— Просто за да бъде съвсем добре — усмихна се уморено тя.
— Тук ли? — Хенрих прекара ръка с отривисто движение по шията си. Върху лицето му се четеше молба. Неговите коси бяха с цвета на узряла царевица; такива бяха и веждите му.