Раково отделение

Всяка минута, когато не бе в операционната, превързочната или на визитация, тя използваше, за да пуши. Яростно дърпаше от папиросите, сякаш искаше да ги изяде. По време на визитация обикновено по навик тя често вдигаше показалеца и средния пръст на ръката си към устните и по този начин оставаше след себе си съмнението, че пуши и вървейки.

Заедно с главния хирург Лев Леонидович, едър мъж с дълги ръце, тази слабичка остаряваща жена участваше във всички операции, които въобще правеха в клиниката — ампутираше крайници, слагаше трахеотомични тръбички в гърлото, свиваше обема на стомаси, скъсяваше черва, наместваше тазобедрени стави, а към края на операционния ден й се налагаше, като добре усвоена виртуозност и несложна работа, да премахне една-две млечни жлези, поразени от рака. Не минаваше вторник и петък, в които Евгения Устиновна да не изрязва женски гърди, и често, запалила поредната папироса, казваше на санитарката, заета с почистването на операционната, че ако съберат всички тези отрязани гърди, би се получил цял хълм.

Евгения Устиновна през целия си живот бе само хирург, но помнеше и разбираше добре думите на казака Ерошка от книгата на Толстой, отнасящи се за европейските лекари: «Умеят само да режат. Глупаци. А в планините има истински доктори. Познават тревите.»

«Само да режат?» Не, не така разбираше хирургията Евгения Устиновна! Някога, още когато бе студентка, бе чула един известен хирург, който им четеше лекции, да казва: «Хирургията трябва да бъде благодеяние, а не жестокост! Не да причинява болка, а да я премахва! Една латинска поговорка гласи: да успокоиш болката, е дар божествен!»

Дори първата крачка към премахване на болката — тоест обезболяването, също е болка.

Не с радикалността, дързостта и новото привличаха операциите Евгения Устиновна, а по-скоро единствено с възможността да останеш незабележим, с големия вътрешен разум и нежността. За щастливи приемаше нощите преди поредната операция, когато в полусънното съзнание се появяваше като асансьор неочакван нов план за операцията, по-безболезнен от предварително записания в картона. С внезапно прояснена глава тя скачаше тогава, за да запише подробностите, рискувайки на сутринта в последния момент отново всичко да промени. Често, след като всичко свършеше, откриваше, че това са най-сполучливите й операции.

И ако утре изведнъж се окажеше, че някаква лъчева, химическа, светлинна или психотерапия би могла да спаси болните й без намесата на скалпела, заплашваща да изтрие от човешката практика въобще хирургията, Людмила Афанасиевна дори пръста си не би мръднала, за да я защити.

Защото най-добрите операции бяха онези, от които тя бе на път да се откаже, а най-благоприятни за болния — онези, които успяваше да замени, отхвърли и отсрочи. И в това бе прав Ерошка! И тези свои търсения тя преди всичко и повече от всичко би искала да съхрани в себе си и да не ги загуби.

Но ги губеше… За тридесет и пет години работа със скалпела тя бе свикнала със страданията. И загрубяваше, и се уморяваше. Вече нощите не се озаряваха от пламъка на новите планове. Все по-малко особености откриваше във всяка операция, а все повече — конвейерно еднообразие.