Раково отделение

Но какво?

Още от младежките си години Ефрем бе чувал, а и знаеше, че в това число влизат и той, и приятелите му, че синовете растат по-умни от родителите, които през целия си живот никога не бяха стигали до града, защото ги плашеше, а Ефрем тринадесетгодишен вече яздеше, стреляше с наган, а петдесетгодишен вече бе успял да опознае като любима жена цялата страна. Но сега, разхождайки се из стаята, той си спомняше как умираха старците, независимо от това дали бяха руснаци, татари или някои от местните малцинства от областта около Кама; те не се правеха на важни, не се дърпаха отчаяно, не се хвалеха, че няма да умрат, а всички приемаха спокойно смъртта. Не само че не си правеха нереални сметки за срока, а се готвеха тихо и предварително определяха на кого да дадат кобилата, жребчето, а на кого — зипуна [14] и ботушите. И облекчено напускаха света, сякаш се преселваха в друга дървена селска къща. И никого не можеше да изплашиш с рака. А и никой от тях нямаше рак.

А тук, в клиниката, всеки, независимо дали диша с кислородна маска и едва движи очите си, си повтаря: «Няма да умра! Нямам рак!»

Като кокошки в кълчища. Всяка в края на краищата я чака ножът, но те не престават да кудкудякат в очакване на просото. Хванат някоя, за да я отнесат на дръвника, а останалите, сякаш нищо не се е случило, отново се тълпят около стопанина.

Така ден след ден Подуев маршируваше между леглата по скърцащия дървен под, но не можеше да реши по какъв начин трябва да посрещне смъртта; не можеше нито да си го представи, нито да попита някого; най-малко очакваше да го открие в някаква книга.

Някога бе завършил четири класа, а след това и строителни курсове, но никога не бе изпитвал вътрешно желание да чете; пред вестниците предпочиташе радиото, а книгите приемаше като нещо съвсем излишно в делничния живот, а и в онези далечни диви места, където се преместваше заради повечето пари, не бе срещал книголюбители. Подуев четеше само при необходимост: брошури за обмяна на опит, описания на подемни механизми, служебни инструкции, заповеди й «Краткият курс» [15] до четвърта глава. Виждаше му се глупаво да харчи пари за книги или да виси по библиотеките. По време на далечно пътуване или когато му се налагаше да чака дълго, му попаднеше някаква книга, той прочиташе двадесет-тридесет страници, но след това винаги я затваряше отегчено, тъй като не намираше в нея нищо, което си заслужаваше вниманието.

Тук, в клиниката, Подуев виждаше много книги — по шкафчетата и первазите на прозорците, но не изпитваше никакво желание да ги разтвори. Не би започнал да чете и онази със синята корица и златните букви, но му я бе натрапил Костоглотов в най-отвратителната вечер. Сложи Ефрем две възглавници зад гърба си и започна да я разлиства. Ако бе роман, въобще не би го докоснал, но тя съдържаше малки разкази от по пет-шест страници, а дори и от една. Изпълваха книгата като дребен чакъл… Започна да чете заглавията и веднага разбра, че става дума за истински неща. «Труд, смърт и болест», «Главният закон», «Източникът», «Изпуснеш ли огъня, няма да го потушиш», «Тримата старци», «Вървете по света, докато съществува».